Разврат, гейове, трети пол? Истанбулската конвенция няма нищо общо с човешката сексуалност, но в България се надигна силен интерес към темата. Да поразсъждаваме по нея с поглед към културната история

Да започнем от църквата и сексуалните практики. Докато юдаизмът е обсебен от това да регулира храненето с безброй неразбираеми за съвременния човек забрани, християнската църква се е фиксирала в сексуалните отношения. С развитието на църковната институция се разработват все по-детайлни правила. През средновековието например е забранено - дори между съпрузи! - всякакво сексуално отношение, което се отклонява от позата лице в лице, като мъжът е отгоре.

Протест срещу Истанбулската конвенция в София

Днес вече сме позабравили "греха на Онан", онзи, който в "Битие" излива семето си на земята (практикува коитус интеруптус), защото детето на братовата му жена, която баща му е наредил да уважи според обичая, нямало да е негово. За добрия християнин грях е било всяко сексуално удоволствие, което не служи за правене на деца, откъдето идва безотговорното отношение на католиците към презервативите във времената на СПИН-а, както и осъждането на т.нар. "онанизъм". Впрочем, през сциентисткия 19 век - когато науката заменя религията - младежите, които "хабят божествения материал", започват да се полагат на лечение, което можело да стигне и до кастрация - за тяхно добро.

Припомням всичко това, за да си дадете сметка за релативния характер на уж вечните морални норми от миналото. Днес малко хора се боят, че "самотният грях" може да доведе до слепота, летаргия, импотентност или епилепсия. Или пък, че след орален секс може да ги удари гръм. (Впрочем, оралният секс и до днес е престъпление в 18 американски щата - нещо, което научихме развеселени около историята Клинтън-Люински.) Релативисти за мен са онези, които абсолютизират един или друг предразсъдък, взет от дългата човешка история. Вечните неща са други.

За хората с хомосексуална ориентация

Да вземем сега хомосексуалните практики. Не казвам "хомосексуализъм", защото подобна дума сякаш създава друг биологичен вид. Така, ако наречем "онанист" онзи, който в някакъв момент се е самозадоволявал, ние превръщаме една отделна страна на поведението му в обобщение за цялото човешко същество. В нашия език има обидни думи, които стигматизират завинаги мъже и жени, които практикуват орален секс (неудобно ми е да ги спомена), думи за промискуитетни хора, за разведени. Става дума за принципа: хората с хомосексуално влечение са като нас, също като онези с оралния секс, самозадоволяването или които предпочитат в леглото жената да е отгоре.

Не знаем откъде идва това влечение? Генетици търсят биологичния му характер, сравнявайки еднояйчни близнаци, биолози откриват хомосексуални практики при бозайниците, психоаналитичната традиция го обяснява с отношенията в семейството през ранното детство, културалистите пък смятат, че образите за подражание играят роля в отключването на желанието. Вероятно е някаква комбинация от всичките фактори. Сигурно е само едно: че във всички култури е имало някакъв процент от хомосексуални хора.

Едни общества налагат забрани (впрочем, когато говорим за еротика, забраната обикновено усилва желанието). Най-ранния такъв закон е издаден в Асирия през 11 век: той повелява войник, който извърши сношение с друг войник, да бъде кастриран. Щом е имало закон, значи това се е практикувало в значимо количество. В Елада от периода на архаиката пък е точно обратното - мъжките хомовръзки са елемент от инициацията на младежа; смята се, че еднополовата любов е по-висша от обикновената, защото няма практическата цел да се прави деца.

Трудно е да се изчисли колко са хомосексуалните хора: от младежко експериментиране със себе си, през липса на друг партньор (казарма, затвор), до онези, които еднозначно се идентифицират като хомоориентирани. А и темата е деликатна, трудно се изследва с анкети. Минимумът е 3% от населението, максимумът в широкия спектър e над 30%.

Модерната епоха първо отхвърля представата за греховността на "содомитите", после за заболяването на "хомосексуалистите". През 1950-те и 1960-те в Америка обаче още се правят опити за лечение на хомосексуални мъже, малко в стил "Портокал с часовников механизъм": прожектират им се други голи мъже и ако получат ерекция, се подлагат на силен електрически шок. В България през 1963-та са осъдени интелектуалци с такава ориентация; в голяма част от Африка и до днес за това има смъртно наказание. От 1980-те окончателно е погребано схващането за предполагаемата психическа болест на хомосексуалните; тогава започва и легализиране на еднополовите бракове в развития свят.

Сега покрай Истанбулската конвенция се развихри истерия около хипотетичната възможност това да стане и в България. Тя обаче е нелепа - не само защото Истанбулската конвенция няма нищо общо с гей-браковете, но и защото все още няма сериозен граждански натиск за подобно легализиране. Но темата неминуемо ще дойде на дневен ред. Няма да ви убеждавам в ценностите на личната свобода и човешките права, в които вярвам, нито да събуждам емоции с въпроса "какво бихте направили, ако собственото ви дете признае такава ориентация?". Аргументът ми е прагматичен.

Кое е по-добре за обществото ни: тези хора да се крият, да търсят партньори по барове и градинки или обратното - да им дадем възможност да установят публична, трайна връзка и да бъдат добри граждани? Все пак, когато дойде моментът да дискутираме тази тема, според мен, ще е добре да сме умерени – нека да почнем не с брак, а с граждански съюз, както направиха примерно в Гърция. Защото на обществото му е нужно време, за да приеме подобни неща – от процеса сещу Георги Парцалев и Емил Димитров ни делят само 55 години; Англия се е отдалечила от присъдата над Оскар Уайлд със 123 години.

А третият пол?

Накрая да поговорим и за третия пол. По света със смесени полови характеристики се раждат около 1 на 1500-2000 деца. При някои е анатомия, при други хормони, при трети хромозоми, четвърти пък имат тежък психологически проблем и се чувстват хванати в чуждо тяло, което превръща живота им в ад. В около половината от случаите се прави нещо, така че човекът да се приближи към един от двата пола. В някои това не може да стане, в други - родителите или самият човек отказва.

Става дума за сериозен проблем, който предполага разбиране и внимание. В България обаче невежи идеолози го представиха като еротична прищявка - сякаш човек си сменя пола за разнообразие. Представиха третия пол като форма на разврат - не, това е просто гадост!

В някои развити страни има специална категория за интерсексуалните хора. Първа беше Австралия, последваха я Германия и Канада. Държавата създава за тях специална категория, може би осигурява някакви права, свързани със състоянието им. Съществува и културно обусловен трети пол - например хиджрите в Индия, които са един вид долна каста на кастрати, интерсекс, отритнати. Това е съвсем друго - никой в Европа не би искал да въвежда долни касти. В самата югоизточна Азия дори опитват да премахнат тази отвратителна форма на неравенство. А що се отнася до фантазиите за 14-ти пол, това е просто литература. Аз ви предлагам 15-ти пол: момче с лунички и мечтателен поглед, което обича поезия. В паспорта ще пишем: МЛМПОП.

Дали някой ден в България да се въвежда "пол Х" както в Австралия - не знам, нека чуем какво мислят хората с този проблем. От една страна това би било признание и грижа. От друга обаче може да ги направи прекалено видими, а те са уязвими, особено в брутални страни като нашата.

С тези размишления се опитвам да кажа едно: за всички гореописани неща трябва да говорим с разум и спокойствие.