Чуждите медии неизменно описват България като най-корумпираната. Но заради някои особености на българската действителност мястото на страната в тази класация не е съвсем адекватно. Ето защо:

На фона на трескавото оживление, обхванало държавата покрай европредседателството, в последните дни ярко се открои една дискусия, към която малцина остават безразлични: наистина ли България е „най-бедната и най-корумпираната страна в ЕС"? Това твърдение се повтаря от години, но употребата му стана особено натрапчива напоследък, когато заради председателството изведнъж всички големи международни медии обърнаха поглед към страната.

Вярно и невярно

С първата част на твърдението (най-бедната...) проблем няма - всички са съгласни с нея. Както е известно обаче, за разлика от бедността, за която има статистически данни, измерването на корупцията е доста по-сложно, защото за нея може да се съди само по косвени признаци. Това от една страна води до силно поляризиране на мненията по темата, а от друга дава възможност за прескачане от единия лагер в другия в зависимост от политическите пристрастия и от това дали „сме на власт" или в опозиция.

Затова когато беше на власт, БСП силно се възмущаваше от твърдението, че България е „най-корумпираната страна в ЕС", а сега го смята за безусловно вярно, повтаря го непрекъснато и дори се кани да внесе вот на недоверие заради него. Въпреки че всъщност самата тя има големи (даже пионерски) заслуги за налагането му, а пък днес не смее да обели и дума за най-ярките му проявления в наши дни. Любопитен факт е, че ДПС не е толкова ентусиазирано по този въпрос, но това е тема за друг анализ.

В същото време управляващите и техните медийни защитници и симпатизанти поставят под съмнение и дори напълно отричат верността на определението „най-корумпирана" - всеки според натюрела и ролята, която си е избрал. От по-мекото наблюдение, че въпросните публикации „са доста подобни, да не кажа едни и същи" - тоест, клише, което се повтаря по инерция. До: „предубедени, поръчкови, лъжливи, интригантски писания", позоваването на които е „самооплюване и мазохизъм" - тоест, едва ли не международен заговор за очерняне. Кръвно обидени от тези публикации, те не спират да повтарят, че „корупция има навсякъде" и че дори, понеже сме „малка и бедна страна", тукашната корупция била като „детска игра" в сравнение с корупцията на големите и богатите, които ни назидават.

Относително и субективно

Да, наистина всички медии, дори и най-качествените, за краткост и повече яснота (а донякъде може би и поради леност) понякога имат склонност да свеждат някои очевидни неща до набор от шаблони, които повтарят без много-много обяснения. Но това, че заради твърде честа употреба даден израз се е превърнал в клише, далеч не означава, че той не е верен. Още по-несправедливо и абсурдно е да се говори за медии като „Гардиън", „Ди Цайт" или „Монд" така, сякаш става дума за неизброимите български медийни бухалки, оцветили всичко около себе си в кафяво.

Както стана дума, разговорът за корупцията винаги е съпътстван от доза относителност, условност и субективност. Особено в среда, в която отношението към нея е донякъде двусмислено, да не кажем благосклонно - в зависимост от това дали си от страната на плащащите или на получаващите. Тъй че е трудно да се каже дали България е точно първа по корупция в ЕС или не съвсем - зависи кой и как мери. Има обаче и някои безспорни ориентири, които съвсем ясно показват къде сме ние.

Ето ги ясните ориентири

Ако сравняваме само две отделни и сходни по предмета си корупционни сделки в България и в някоя от европейските държави, които са на обратната страна на класацията, е твърде вероятно да се окаже, че в България финансовите щети наистина са по-малки. Да допуснем например корупционен пробив при ремонт на булевард или при доставката на нови автобуси в София и в Берлин. Заради разликите в мащабите и в стандарта на цените, източените там публични средства може наистина да се окажат повече.

В страни като Германия обаче подобни пробиви са по-скоро изключение. Докато в България са широко разпространена практика. Според миналогодишните анкети сред българския бизнес, 70% от обществените поръчки в страната са нагласени. 88,5% от анкетираните смятат, че офертите на участниците са оценявани необективно, а над 80% - че в конкурсите има тенденциозно поставени условия в полза на конкретен изпълнител.

Друга съществена разлика е, че там вероятността „да те хванат" е голяма, докато тук е незначителна. Миналия месец официални данни показаха, че прокуратурата няма нито едно разследване за подкуп срещу депутат, министър, заместник-министър, областен управител или какъвто и да е друг представител на изпълнителната и законодателната власт.

Далеч по-важно е обаче, че ако там те хванат, вероятността да си получиш заслуженото клони към 100 процента, докато в България тази вероятност (особено за „едрите риби") клони към нула. По този показател България се откроява силно не само на фона на страни като Германия, но и спрямо, да кажем, „родината на мафията" Италия, а вече дори и спрямо Румъния, с която иначе вървим в пакет.

Когато корупцията става излишна

Някои биха окачествили липсата на хванати и наказани като доказателство за това, че тук корупцията е на път да изчезне. И в някакъв перверзно-парадоксален смисъл може и да са прави. Всъщност, става дума за два парадокса, които се развиват паралелно, но в обратни посоки. От една страна с корупцията се случва нещо като гигантска колективна зрителна измама - когато нещо става толкова голямо, че не можеш да го обхванеш с поглед, започваш да не го забелязваш.

От друга страна концентрацията на власт в ръцете на малка група хора прави излишна корупцията в нейния тесен смисъл. Няма нужда до купуваш или подкупваш някого, когато и без това владееш всичко - когато и трите власти се сливат в едни и същи ръце, когато контролираш всички държавни институции (включително тези, които би трябвало да те контролират), когато големи групи хора и цели бизнеси зависят или се страхуват от теб, когато разполагаш с почти пълен контрол върху медиите.

Разбира се, няма как да контролираш и чуждестранните медии. Но пък те рядко обръщат поглед към България. А и далеч не всички разбират в цялата им драматична дълбочина тези особености на българската действителност, които правят корупционното класиране на страната не само условно и относително, но и донякъде неадекватно. Вероятно е по-точно да се каже, че България е извън класирането.