Като по команда, след представяне на някакъв дизайн за ново лого на нещо, в “българския” Интернет се разгръща масова графична паника – много хора често се чувстват лично обидени от съответното визуално решение, а очакваната отрицателна реакция се е превърнала в рефлекс.

Недоволството от определено туристическо лого по традиция мутира в присъда за националния характер, отключва комплекси и дълбоки психологически тревоги, изкарва наяве добре познатите ни мантри ала „толкова си можем“, „хубава работа, ама българска“, „ако бяхте ме питали мен“, „а аз как щях да го направя“, „не ставате, бе“ и тн.

След отрицанието веднага идва осмиването. Логата се пародират, а хумористичните версии понякога придобиват по-голяма популярност от оригиналите и често се случва хората да попадат първо на комедийния фейк. Така работи Интернет, такава е природата на социалните мрежи и вайръл феномените.

Точно това се случи и с официалната графична визия на Пловдив за Европейска столица на културата през 2019.

Първото нещо, което видях, беше онова масово разпространявано фалическо лого. Хората го споделяха като автентично, много от тях реагираха с подобаващо възмущение, снизхождение и цъкане с език, а сетне отминаваха без да проверят първоизточника.

След първоначалното изумление от подобно визуално решение, аз помислих, че може би е доработено  и преправено, но предположих, че оригиналът е дал достатъчно „вдъхновение“ за пародията и е „възбудил“ въображението на „народния гений“.

Все пак, в близкото минало наистина сме имали примери за графични гафове от национално значение, които бяха сатиризирани закономерно.

Този път обаче, мисля си, осмиването е заради самото осмиване. Гаврата с институционални графични решения вече е отделена от вродената „логика на логото“ и се е развила до самостоятелен интернет спорт.

Логото на „Пловдив 2019“ не носи никаква фалическа сугестия. Внушението е за амфитеатър, което е един от символите на Пловдив. Друга асоциация е арката и в най-лошия случай – тунел. Най-популярната пародийна версия по-скоро говори за човека, който я е изработил и пуснал в „социалките“, отколкото за хипотетичната сексуална семиотика на оригинала. Казано по-жаргонно – някой просто е искал да напише х*й и да бега. Което също е вид национален спорт.

Изводът е, че хората вече не се нуждаят от неприемливо или спорно в графично отношение лого, за да се развихрят. Природата на визуалното е такава, че стимулира мозъка, а много от логата работят върху асоциативното и креативното мислене. Всеки вижда това, което иска да види.

И почти всеки вижда как той би го направил по-добре. Повечето лога създават усещането за просто и лесно изпълнение, а в културен климат като българския това е рецепта за интернет истерия.

Забелязва се и друг модел на развитие на графичните драми. Едно лого дебютира като спорно, събира народното недоверие, вдъхновява пародии, но после е прието, а понякога дори и празнувано. „Тестът на времето“ не е просто клиширана реплика, а доказан закон. Понякога промяната в отношението става и по-бързо. Близкото минало предлага примери за нови лога, които са преминавали пътя от „разпни го“ до „осанна“ - ребрандинга на Mtel, промените във визуалното решение на Instagram, опростяването и изчистването на стилистиката на Mstercard и, разбира се, новото лого на F1.

В страната на графоманите и графичните дизайнери е трудно да представиш ново лого без лавина от крайни мнения. Все по-често обаче дизайнът е просто повод, а не причина. Очаквайте скоро риалити шоу „Logo idol“ или „България търси графичен дизайнер“.