Откакто Бойко започнаха да го представят като Чорбаджията на Балканите, някои хора се екзалтираха – и започнаха да се случват неща, които са трагикомични.

Все още чакаме македонските власти да променят отношението си към нашата История – тоест, да ревизират досегашните си кърджалийски набези из нея. Тия дни ни обещаха да махнат от учебниците „хвалебствията“ по адрес на „бугарските фашисти“. Ще видим дали ще го направят – пък и ние наистина сме били във фашисткия блок. По-важното е, как ще разделим Гоце Делчев, примерно. В техните учебници ще се разказва за „техния“ Гоце, пък в нашите – за „нашия“ Делчев, така ли? Името му ли ще разделим, какви ще ги дъвчем? Нищо няма да излезе от тия пазарлъци, затова да не губим повече време за тях.

Сега за друго. Вдигнаха врява до Бога заради арестуването на нашите лекари в Босилеград. Да помислим малко. Ние минаваме за разграден двор – и, все пак, я си представете, ако сърбите открият медицински пункт в софийската „Надежда“и започнат да преглеждат сърби, живеещи тук? Няма ли да реагираме по същия начин?  Със сигурност. И, всъщност, каква е ползата от въпросните прегледи в Босилеград? Не можеш да лекуваш там никого – най-много да му дадеш един аспирин и да му кажеш да прескочи до София. Хората от Босилеград сигурно и сами отдавна са се сетили за това.

Лекарите не са виновни – някой ги е наврял в тази патриотарска игра. Сега щели да отнесат въпроса до Дантелите в Брюксел. Ами, ако оттам ни наредят да лекуваме болните българи от Сръбско – тогава?

Телевизиите, колкото и да са ошашавени от всевъзможни съображения, все пак са запазили някакъв инстинкт, който донякъде ги предпазва в подобни случаи от крайни екзалтации. След мелодраматичния репортаж от Босилеград, по Би Ти Ви, например, излъчиха и репортажи за критичното състояние на някои тукашни болници. За да ни отрезвят, вероятно. Можеха, разбира се, и направо да кажат, че не бива да се правим на прекалени светци.

Друго въодушевление наблюдаваме около българите в Албания, които наскоро бяха признати за малцинство.

Разговаряха с един от тях: не знае български – изобщо, имената му мюсюлмански, вярата му също – обаче българин.  Иска да си идва тук. Чок селям, българино?

Както сме се заплеснали, ще приютяваме клетници и от Албания.  За тях специално, трябва да сме доста по-щедри: трябва да ги учим на родния им език, да ги образоваме, да ги трудоустройваме, а може би дори и джамии трябва да им направим. Като нищо може да се случи всичко това, ако бяхме Швейцария на Балканите.  Но не сме.

Да помагаме – ако можем. Но да не забравяме, че има предостатъчно българи И в България – клетници същи, недолекувани, недохранени и пр. Вижте ги тях. Поне няма да им правим джамии.

Прогноза: колкото повече се зверим в Западните Балкани и се натягаме да ги приобщаваме към ЕС, толкова по-малко ще ни остава време да приобщаваме България към българите.