Хазар Фатеми е журналистка, която живее в Швеция. На пръв поглед е млада и красива жена, без много проблеми. На конференцията, където говореше за документалния си филм „Където бие сърцето ми“, заснет в Афганистан, една журналистка от Замбия възкликна за нея:
„Ако изглеждах така, нямаше да имам проблеми!“. Фатеми обаче е по-сложна личност от това, което изглежда. Тя живее в Швеция, откакто родителите й, част от кюрдската съпротива срещу режима в Иран, избягват в Афганистан, после отново бягат, този път от муджахидините. Родена е в Иран, но прекарва детството си в Кабул – мястото, към което по-късно изпитва силна носталгия, както и вина, че за разлика от свои приятели е успяла да се спаси от войната.
Филмът „Там където бие сърцето ми“ впечатлява с искреността си, автентични емоции на сълзи и смях, и с неподправен стил на заснемане. Фатеми го заснема по време на завръщането си в Афганистан с цел да види как се е променила страната и да потърси хората, с които се е разделила в детството си. Така и не успява обаче да намери своята най-добра приятелка.
В момента Фатеми е водещ и репортер в шведска телевизия, работи и по темата за Ислямска държава.
С нея разговаряме за трудността да си млад човек с чуждестранен произход в Европа, за бежанската криза, детството, както и за миналото и настоящето на Афганистан.
– Какво е да си модерна жена, идваща от общество като в Иран и Афганистан?
– Най-голямото предизвикателство за мен не е, че идвам от традиционно общество. За мен това е шведското общество, което продължава да ме изправя пред изпитание заради чуждестранното ми име и това как изглеждам. Работила съм 10 пъти повече, за да се докажа, въпреки че знам шведски перфектно. И Бог знае през какво е минала майка ми заради акцента й.
Хазар Фатеми в Кабул. Снимка: личен архив
Причината моето семейство да избяга от Иран през 80-те е, че са искали да запазят свободата, дадена от родителите им, която са имали въпреки религиозния си произход. Това важи особено за страната на майка ми. Бабите и дядовците ми са били мюсюлмани, но въпреки това са вярвали, че всеки има право на избор за живота и вярванията си. Така че за мен да отида в Афганистан беше като да използвам свободата, за която родителите ми са се борили, включително срещу режима. Най-накрая не са имали избор, освен да напуснат дома си и днес, след 35 години, все още не могат да се върнат.
– В документалния филм казвате, че докато сте пътували в Кабул, постоянно е имало проверки за бомби и т.н. Как се справихте с усещането за страх?
– Страхът винаги го има, но все пак е възможно човек да пътува. Положих усилия да работя с хора, които имат познания за сигурността, и които познават местното общество, култура, традицията и религията. Опитахме се да не оставяме колата ненаблюдавана и също така да пътуваме инкогнито. Не стояхме дълго и сменяхме колите всеки ден. В същото време, никой никога не се е грижил толкова много за мен, както местните. Дори когато бях болна, пътуваха с мен. Казваха, че съм техен гост.
– Филмът е заснет много реалистично, улавяйки всяка емоция. Как как го заснехте технически?
– Когато правиш документален филм, знаеш какво искаш. Ние обаче нямахме сценарий, така че просто оставихме камерата да снима и се надявахме на най-доброто. Продължавах да питам себе си какво е станало с тези, които са нямали шанс да избягат в началото на войната. Чудех се какво е станало с най-добрата ми приятелка Марим, учителите ми, пекарят в квартала. Може би исках да облекча усещането си за вина, че съм се спасила, което растеше с възрастта. Исках да се върна и защо не, да заснема всичко, така че говорих с моята медийна организация и поисках да заема медийно оборудване. Научих, че ако просто слушаш какво казват хората, ще научиш изумителни, трогателни истории.
– Сама сте видяла, че положението на несигурност и бедност продължава да се влошава. А как мислите са се променили хората?
– Най-лошото беше безнадеждността, особено тази сред мъжете (жените като че ли се борят до последно, например за образование, макар че в много случаи биват ограничени да се образоват). Младите хора, с които говорих, искаха да напуснат страната, не виждайки бъдеще за себе си.
По-възрастните продължават да живеят с порочната система и с т.нар. лидери на страната. Всъщност единствената причина чужденците да имат интерес да идват в Афганистан е заради някаква полза. Разочарованието и липсата на вяра расте. Когато бях там през 2008 г., в Кабул беше по-безопасно дори пътувахме с кола по пътища, където днес е абсолютно невъзможно да се пътува.
Сега дори в Кабул е много опасно. За мен като журналист това значеше, че ми е трудно да спечеля доверието на хората, да се доближа до тях. Доброто е, че виждам как младото поколение, което е имало шанс за образование, се справя наистина добре.
– Чувствахте ли се застрашена като жена в определени моменти в Афганистан?
– Не съм забелязала това в такава степен, защото се отнасяха с мен като чужденец. Но мога да кажа, че да се разхождаш в квартала или из пазара е много по-лесно, ако си мъж. Също така, жените не се чувстват комфортно да говорят пред камера. Отношението към тях е много по-сурово, отколкото преди.
– Чувствате ли носталгия към Иран?
– Не, не изпитвам носталгия, но бих искала да се върна там някой ден.
– Шерил Бенард, която е била програмен директор на инициативата “Youth”в Близкия Изток на РАНД казва, че проблематичната част от интеграцията на бежанци в Европа се дължи до голяма степен на младежи от Афганистан (виж тук). Според нея не е имало проблеми с предишните афганистански поколения, но много от младите хора извършват сексуални или друг вид престъпления в Европа. Какво е мнението Ви по въпроса?
– Не знам за такъв феномен. Това, което знам от проучвания тук в Швеция, е, че афганистанците се справят много добре. Те усвояват шведски по-бързо, отколкото други групи. Разбира се, когато 80 % от младежите тук са от Афганистан, излиза така, че и извършените престъпления са най-вече извършени от афганистанци. Но както споменах, говорим и за хора, които ценят образованието и успяват да научат езика и да се интегрират по-бързо в обществото, отколкото други групи.
