Евгений Дайнов от първо лице за последните 20 години

Политологът Евгений Дайнов предлага в „Записки по революцията. 1997-2017“ (Ера) различен поглед върху познати до болка събития, оставили ярък отпечатък в новата ни история. Разказ, изпълнен с интересни и малко известни факти, предадени от първо лице. С типичния си колоритен изказ и прямота, той пресъздава един 20-годишен период на безкрайни революции. Защото революцията е завинаги… Следва откъс от книгата.

 

Това е личният ми разказ за събитията между зимата на 1997 и пролетта на 2017 година. В началото на този период беше освобождението от последните остатъци от „реалния социализъм” и убедеността, че българите най-сетне сме тръгнали по „слънчевата страна на улицата”, както се пее в легендарното парче на Луис Армстронг.

 

 

Между случките и приключенията, развиващи се общо взето из целия свят, става ясно, че в съвременната революция няма нищо страшно или заплашително. Напротив, революцията – това е най-шареното, любопитно, омайващо и често забавно нещо, в което човек може да участва. По пътеките й, освен това, бродят интересни и цветни хора, които е по-добре да познаваш, отколкото – не.

 

Узбекистан – страната, в която президентът вареше хора

 

Някъде през есента на 2004 година ми се обажда една американка, приятелка на приятелка, на име Холи.


– Какво ще кажеш да ходим да наблюдаваме избори? – вика Холи по телефона.


Избори? Най-интересното нещо на света след революцията?


Бива.
– Ама не си мисли, че седмица-две ще се мотаеш насам-натам да гледаш ей така, както – подочувам – си правил в Америка. При нас е много яко бачкане в продължение поне на два месеца, в повечето случаи – три и повече.


Я… И кои сте вие?


– Бюрото за човешки права на ОССЕ. Централата ни е във Варшава. Ако искаш, мини да се видим и да поговорим.


Хубаво. Метнах се до Варшава, видяхме се, говорихме. Оказа се, че имат сложна и огромна система за наблюдение на избори, предимно измислена десетина години по-рано от един наш добър познат, българин на име Николай Вълчанов. За него говореха с придихание като за някакъв митичен баща основател (чак се възгордях, че съм му сънародник, макар да знам колко глупаво е това).


Работата е следната. В началото на 90-те години всички бивши соцстрани, та и самата Русия обявяват, че ще стават западен тип демокрации. В ОССЕ, където освен всички европейски страни членуват и азиатските съветски републики, както и САЩ и Канада, решават да изградят система, при която по-напредналите демокрации да помагат на по-новите при провеждането на честни избори.


Да речем, задават се избори в Румъния. Румънците канят ОССЕ да наблюдава, за да им даде после доклад какви са слабостите и как да ги оправят. ОССЕ прави предварителна оценка на ситуацията и праща на терен „ядрото на екипа“ – 7–8 човека с ясно разписани отговорности. Това „ядро“ се установява на място два-три месеца преди датата на изборите.

 

Две седмици преди вота пристигат няколкостотин „дългосрочни наблюдатели“, които се пръсват из страната, за да подготвят работата на още 2–3000 „краткосрочни наблюдатели“, които пристигат за самия изборен ден.


Всички тези хора – ядрото и всички наблюдатели – са обикновени хора, макар обучени, които са граждани на други страни, членки на ОССЕ. Един вид – граждани помагат на граждани. Само начело на ядрото има задължително професионален дипломат.


В края на изборния ден всички доклади от всички видове наблюдатели се обобщават от „ядрото“, което на следващия ден по обяд излиза с предварителни изводи и препоръки. Окончателен доклад – след още половин година.


По-напредналите помагат на по-изостаналите. Хитро измислено – стига наистина всички страни да искат да се научат как се правят честни избори.


В първите години на XXI век това вече не беше така. Различни посткомунистически авторитарни режими канеха ОССЕ с единствената цел после да тръбят, че изборите им не са били чак толкова манипулирани. След още пет-шест години щяха да спрат и да канят, твърдейки, че тия наблюдения им нарушават суверенитета.


Холи се оказа млада, руса, интелигентна и красива жена. Тепърва щях да разбирам, работейки с нея в различни авторитарни държави, че всъщност е направена от чиста стомана и може да попилее всекиго с 5–6 добре подбрани думи, произнесени с арктически тон.


Обяснява ми каква е хавата:


– В Узбекистан мина конституционна реформа. Замениха Върховния съвет с нещо като парламент. Направиха някакви партии, които да заседават в него. Избори ще произведат на Бъдни вечер…


Защо на Бъдни вечер, чудя се на глас?


– Защото президентът Ислам Каримов всъщност не иска да го гледаме какво прави. Но тъй като засега няма как да ни избегне – насрочи изборите за Коледа, за да ни вгорчи живота на нас, християните…


Аха… Значи да чакаме номера?


– Всякакви. Ще е интересно. Искаш ли да станеш политическият анализатор в „ядрото“? Политолог си, разбираш от избори, а и знаеш руски; а там руският е втори официален език, всички го говорят, за разлика от английския. Няма да ти трябва преводач.


Окей, да ходим да ги видим тия узбекистанци…


– Ама трябва да тръгнеш най-късно до три дни – и пак ще си закъснял с едно денонощие…


Добре де. Връщам се в София с готов билет за на изток, събирам си багажа, правя разни комбинации, та да има някой да преподава на студентите ми, докато ме няма, и отлитам за Ташкент, столицата на Узбекистан.


Още с кацането на летището, си давам сметка колко далеч сме се откъснали ние, българите, за има-няма десет години. Имат входни визи; от собствените си граждани все още изискват и изходни. Бърникат ти из багажа, след като си го вземеш от въртележката. Искат камара официални писма с печати, които да удостоверят кой си и какво търсиш тук. Коридорите на летището изглеждат одрани, а в кафенето (едно на брой

, в което освен кафе нямаше и една вафла за мезе) по стените си стояха подутите соцфурнири, наследени от СССР.
Тоалетната беше казармена: осрано клекало, отделено от външния свят с грубо скована дървена врата, висока към метър и малко. Като клекнеш, главата ти стърчи над вратата; и можеш да си обменяш любезности с преминаващите пасажери. Стените на тоалетната бяха изпъстрени с кафяви „запетайки“ – нещо, което не бях виждал от средата на 70-те години.


И всички служебни лица са намръщени – за авторитет. Смърдят на лоши цигари и вкиснати партенки.


Навън градът мирише на съветски социализъм – онази пронизваща миризма на зле рафиниран бензин (чак ти се насълзяват очите), която ние в България никога не постигнахме, но в Москва доминираше десетилетия наред. Улиците са небрежно, грубо и неравномерно асфалтирани – пак по съветски тертип – което през цялата есен гарантираше наличието на огромни локви с размерите на плувни басейни.


На третия ден се махнах от хотела и се нанесох в апартамент под наем в една соц „многоетажка“ (пет етажа) от хрушчовски тип. Идеята ми беше да живея сред хората, за да си общувам с тях. За два месеца обаче никой от махалата не ми проговори – на мен, големия бял и западен човек. Както при съветския режим, хората ги беше страх да общуват със западняци, за да не попаднат на мушката на тайните служби, които си се наричаха по съветски – КГБ. И милицията си беше още милиция.


И също, както в СССР навремето, по улиците имаше повече униформени – различни видове ченгета и военни – отколкото цивилни. А и неизвестно каква част от цивилните бяха „тайни“ куки.


Бяха на път да преодолеят зависимостта от лади, москвичи и волги обаче. Пърпореха с „Деу“, защото, както се оказа, южните корейци тук били направили завод за деута, да захранват Централна Азия. Местните ги караха, все едно никога не са вземали уроци по шофиране, със средна скорост по големите булеварди (широки по съветски тертип) към 30 км/ч. И се блъскаха непрестанно. Скоро престанах да се чудя, че две деута, като се „цунат“ на светофара, се нагъват, все едно са правени от хартия. Това бил, обясниха ми местните, моделът за централноазиатците. Да е евтин, като за тях.


Бедни бяха, естествено. Пазарувах в магазин „для иностранцев“. Местните не влизаха – освен по някоя и друга мутра – защото едно пазаруване щеше да им струва две-три месечни заплати.


Мутрите караха тъмни пасати комби, точно като онова, което тогава карах аз в България. Не бяха дорасли до беемветата и мерцедесите – тия бяха само за управляващия елит, който сутрин (е, към 11) отиваше на работа в кордони от по десетина коли, заради които спираха цялото останало движение за около 40 минути.


Един от първите въпроси, които зададох на моя личен асистент Руслан (от местните), беше: „Как е при вас положението с мафиотите?“.


– Нямаме такива – вика.


– Как така нямате? Ние имаме, а вие – не? Какви са тогава тия с пасатите и дебелите вратове?


– Приятели на властта. Нямаме мафиоти, защото всички те са във властта. При нас мафията и правителството са едно… (Ако някой тогава ми беше казал, че само 10 години по-късно и у нас държава и мафия ще се слеят в едно, нямаше да повярвам.)


И ми обясни какво всъщност се е случило след края на СССР и обявяването на независимост. Съветският модел веднага бил сменен с традиционно-феодален такъв. Отгоре стои падишахът-президент Каримов. Надолу са назначени от него – и отчитащи се нему – феодали и феодалчета, стигащи до последното село и последната „махала“ – най-малката официална административна единица. За да стои на върха, на Каримов във всеки момент му трябва подкрепата на поне четири от седемте големи клана, които движеха нещата в страната (с население от 28 милиона!).

Станете почитател на Класа