Този текст беше провокиран от една поредица от иначе не толкова свързани случки.

 

 

 

 

 

Случка 1

 

Преди няколко месеца в НБУ имаше конференция на тема „В криза ли е либералната демокрация?“. На нея млад консерватор, както той сам се определя, обясни, че социалното неравенство е не само естествено, но и полезно, с което предизвика следният въпрос: „А ти приемаш ли политическото равенство“. Отговорът му, за всеобща почуда, беше „не“. И ако социалните неравенства, техният статут, управление, последици, са били отдавна предмет на дискусии между левите и десните, то политическите неравенства, мислех си, вече навсякъде по света, поне официално, са отхвърлени като несъвместими дори с най-тясно разбираната демокрация. Очевидно съм се лъгал.

 

Днешните радикални консерватори [1]смятат социалните неравенства за „естествено продължение“ на различията между хората. След като хората са различни, значи са и естествено неравни, другото е насилие над природата. Иван Стамболов – Сула, пише в своя блог: „Консерватизмът признава неравенството (не несправедливостта, не сегрегацията, а приемането на различността между хората) и в него вижда мощен мотор за конкуренцията.“ Тук смесването на различие и неравенство е очевидно. Да не говорим за конкуренция и състезание. В английския език първото е competition и се отнася за капиталистическия пазар, където ефектът от конкуренцията е елиминиране на конкурентите. Но състезанието или съревнованието е от друг порядък, защото concurrence означава „съвместно бягане“ и това се отнася до политиката и демокрацията – тук целта не е някой да бъде елиминиран, а публиката да избере, евентуално, по-добрия. Както при спорта. Но политическото равенство на гражданите е принцип, който разграничава две разбирания – демократичното и недемократичното, а не лявото и дясното.

 

Случка 2

 

В Полша се гласят да забранят абортите (свободата на жените да решат, кога и дали да имат дете). В България неправителствена организация иска същото в малобройна демонстрация пред парламента: „С този протест искаме да обърнем внимание на обществото за това, което се случва в България. Средно в България на ден чрез аборти се убиват по 80 бебета… Искаме правото на аборт да се ограничи.“

 

У нас, както следва в една посткомунистическа страна, критиците на правото на аборт няма как да не стигнат до отговорността на комунизма за това. Петър Николов в блога си пише: „Роден съм през 1979 г. Това се пада общо взето в 20-ти век, същият този, който донесе на човечеството арменския геноцид, голодомора, двете световни войни, комунизма, национал-социализма, холокоста, концлагерите, атомните бомби и да – легализирането на абортите. Легализирането прочее е измислено не от друг, а от Владимир Илич Ленин, аргументирано е като „защита на елементарни азбучни права на гражданите и гражданките“ и през 1920 г. – претворено в закон.“ Правото на аборт (доброволно прекъсване на бременността) се приравнява на голодомора и холокоста! Нещо като мрачен заговор за затриване на човечеството.

 

В друг текст, озаглавен „Либертарианската дилема за абортите“, авторът й Калоян Правов отбелязва: „Идеята, че жена е са способна с лека ръка да извърши аборт и това да е напълно приемливо, ме кара да изпитвам морална погнуса (вижте например “Shout your abortion” кампанията в САЩ). От друга страна съм настроен позитивно към идеята да планираш кога точно да родиш детето си така, че да му дадеш възможно най-добрия път в живота.“ Видимо няма трета възможност – жената да не иска дете, да не говорим за много други възможности. Тук въпросът винаги е бил, дали личната „морална погнуса“ непременно трябва да се превърне в законова забрана, вместо да се остави въпросът на моралната преценка на засегнатите жени?

 

Случка 3

 

В Европа изпитват сериозни притеснения от разширяването на влиянието на ултранационалистическите партии (като „Алтернатива за Германия“, Националния фронт във Франция, Партията на свободата в Австрия и много други), които повечето анализатори квалифицират като ксенофобски (в крайния вариант) или като радикално консервативни (в мекия вариант). Изданието Politico посочва, че „българската крайна десница ще разтърси Брюксел“, защото лидерите й се застъпват за употреба на сила срещу мигрантите, говорят остро срещу съседите или дори използват расистка реторика срещу ромите.

 

Но в България, очевидно, това не е никакъв проблем Дари напротив – Петър Николов обяснява: „Алтернатива за Германия“ прочее е много по-различна партия от това, което обикновено привиждат в нея. Всъщност тя е създадена от част от някогашното интелектуално крило на ХДС и не просто не е нацистка, а даже по общоевропейските стандарти е твърде умерена. … АзГ не е крайнодясна, а консервативна политическа формация, защитаваща, за разлика от Меркел, традиционните германски ценности…“ И призовава: „Ангела Меркел да последва примера на своя български съюзник и да създаде коалиция с АзГ и с подкрепата на Свободните демократи.

 

Подобен призив направи и Нено Димов: „Заклеймяването на реакционното движение като нацистко, непрестанното бълнуване на връзките му с Путин и образуването на широки безпринципни коалиции само и само да се оставят националистите извън управлението, заплашва да взриви Европа.“ Изходът е: националистите в управлението навсякъде! За да се спаси Европа.

 

Случка 4

 

В друг план, но равняващ се по горните две, Калин Янакиев обяснява, че в България не е имало антифашизъм, защото не е имало фашистко управление. Затова „преди 9/9 1944 г. ничия кръв не е била „проляна“ заради идеи (комунистически, социалистически, антинацистки и т.н.). България е била преди тази дата (макар и фатално погрешно обвързана с Хитлерова Германия) цивилизована европейска страна, с прилична (за военните условия) свобода на словото и съвестта. Всички убити (в престрелки), екзекутирани след произнесени присъди и т.н. са убити – трябва да се каже ясно и високо – заради практикуването на въоръжен терор (подпалване или ограбване на материално имущество, унищожаване на държавна документация, унищожаване на комуникационни и ЖП връзки, убийства – това са вършели „партизаните“).“

 

Това, вероятно, трябва да е вярно и за Франк Томпсън (1920-1944), разстрелян след като е заловен с други партизани. „On a hill outside of Litakovo today, Frank Thompson’s remains have been reinterred in a grave shared with eleven other Bulgarians, two of them named and nine unknown.“[3] Това четем в статия на Kristen Ghodsee за посещението на гроба на майор Томпсън от Роджър Уотърс, знаменитост от „Пинк Флойд“. Но присъдата на радикалните консерватори е: убит „заради практикуването на въоръжен терор“! Е, в гроба му са и останките на девет неизвестни човеци, но то е защото вероятно са пропуснали да ги отбележат в законосъобразната присъда след състезателен съдебен процес през юни 1944 г. в една „цивилизована европейска страна, с прилична (за военните условия) свобода на словото и съвестта“.

 

Случка 5

 

ГЕРБ предложи за председател на Комисията по досиетата (пълното й наименование е бюрократичен абсурд) своя депутат Антон Тодоров (с когото някои, които слабо ме познават, продължават да ме бъркат). Този опит (провалил се, засега) показва само желанието тази комисия да бъде използвана предимно за разчистване на сметки с политически противници, а не за да съдейства за разкриване на тъмните страници от репресиите в миналото. Прицелът е най-вече лявата опозиция, целта е управляващата ГЕРБ да има инструмент за потискане на опозиционната критика, особено след успешното елиминиране от парламента на дясната опозиция. Похватът е същия като в Полша и Унгария, където ултраконсервативните правителства фактически премахнаха опозицията, използвайки иначе инструментите на демокрацията, но разбирана предимно като власт на мнозинството.

 

В защита на кандидатурата на Антон Тодоров, разбира се, беше мобилизиран и патетичният антикомунизъм, винаги удобно прикритие за много посткомунистически безобразия. Кандидатът на ГЕРБ определи така онези, които отхвърлиха кандидатурата му: „Това са хора, наследници на червени родове, които са избивали българи по най-брутален начин след 9 септември“. И още: „В тази колекция от счупени грънци са бивши преподаватели по диалектически материализъм и научен комунизъм, бивши членове и кандидат-членове на компартията, дребни доносници по партийна линия на ниво Районен и Градски комитет на БКП, безсрамниици, обучавани в съветски идеологически школи, хрантутници на комунистическия режим и откровено „паднали” типове от породата на „кебапчийските котараци”. No comment!

 

Случка 6

 

Унгарският премиер Виктор Орбан, когото мнозина у нас и отдясно, и отляво смятат за добър пример за следване, заяви в една реч от юли 2014, след като спечели отново изборите: „Следователно, можем да интерпретираме резултатите от изборите през 2010 г., особено в светлината на изборния успех през 2014 г., в смисъл че унгарските избиратели очакват от техните лидери да открият, изковат и изработят нова форма на държавна организация, която ще направи унгарската общност отново конкурентна след края на ерата на либералната държава и либералната демокрация, която, разбира се, ще уважава ценностите на християнството, свободата и човешките права.“ Демокрация, която не е либерална, но ще уважава свободата и човешките права? Такова нещо още е нямало, но ключът на разбирането на това изказване е в християнството. Именно на негова основа ще се гради новата, нелиберална демокрация.

 

Почти стана модно днес кризата на либералната демокрация и държава да се съобщава като положителна новина. Публично се изразява радост, че приключваме с либералния ред. Петър Николов се радва: „Утешителното е, че докато чакаме, ще можем да се насладим на лебедовата песен на европейския либерализъм.“Тончо Краевски очаква консерваторите да задават дневния ред и се радва на края на либерализма: „Тези хора утре ще участват в задаването на дневния ред и ще прокарват консервативни политики в управлението, докато либералите тропат с крака навън и протестират.“

 

Общото е оправдаването на фашизоидни идеи

 

Онова, което свързва всичките тези отделни събития е, че около всяко виждаме повече или по-малко прокарване на няколко основни идеи, които се родеят с „първичния и вечен фашизъм“, така както го определя Умберто Еко. Той предлага 14 характеристики на фашизма, но тук ще се позова само на някои от тях, защото, пише Еко, „достатъчно е да присъства само една от тях, за да стане възможно фашизмът да започне да набъбва около нея“.

 

Следват няколко дословни цитата от Умберто Еко. „Първата черта на първичния фашизъм е култът към традицията“. „Официалните фашистки интелектуалци бяха ангажирани предимно с атаки срещу модерната култура и либералната интелигенция, защото били предали традиционните ценности.“ „Често използване на изрази като „изродени интелектуалци“, „изхабени сноби“ и „университетите са гнезда на червените“. „На хората, които се чувстват лишени от ясна социална идентичност, първичният фашизъм казва, че единствената им привилегия е най-общата – това, че са родени в една и съща страна. Това е произходът на национализма.“

 

„Елитизмът е типичен аспект на всяка реакционна идеология, доколкото той е фундаментално аристократичен, а аристократичният и военен елитизъм предпоставя грубо презрение към слабите.“ „Първичният фашизъм прехвърля своята воля за власт и върху сексуалните въпроси. Това е произходът на мачизма (който включва както презрение към жените, така и нетърпимост, и осъждане на нестандартните сексуални практики – от целомъдрието до хомосексуалността)“.

 

„Първичният фашизъм се основава на избирателен популизъм, един вид „качествен“ популизъм. В нашето бъдеще може да се появи някакъв вид телевизионен или интернетски популизъм, при който емоционалната реакция на избрана група граждани бива представена и приета като Глас на народа.“ „Първичният фашизъм расте върху експлоатирането и изострянето на естествения страх от различното – и търси консенсус на тази основа. Първият апел на едно фашистко или незряло-фашистко движение е апелът срещу чуждите.“

 

Накратко: отричане на либералната демокрация и на либералните интелектуалци; национализъм; традиционни ценности; елитизъм и убеждение, че социалното неравенство е естествено; отхвърляне на свободата на жените да решават, какво да правят с бременността си; убеждение, че са „глас народен“; консенсус срещу различното. Разпознаваме много от тези черти заедно и поотделно в горните случаи. Но ще добавя и още няколко дословни цитати.

 

Тома Биков (07/04/2015): „Историческата отговорност на всяка десница е да изгради монолитна държавност и правила по оста Бог, Отечество, капитализъм.“ Иван Стамболов-Сула: „Хора, по-учени от нас, простите граждани, са го казали: консерватизмът се крепи на три стълба – капитализъм, национализъм и религия.“Тончо Краевски: „Бяхме прави, че ще има ценностен сблъсък; бяхме прави, че либералната демокрация е органично устроена да фаворизира лявото; бяхме прави, че доминиращата култура е заплашена.“ Пак Тончо Краевски: „Реакционерите[4] не са и против Обединена Европа. Когато я критикуват, не виждат Путин като нейна

алтернатива – напротив, както казва Орбан, ние най-много се страхуваме тъкмо от съветизирането й. Ние
виждаме Обединена Европа като християнската империя на Карл Велики, а не като социалистическата утопия на
Спинели.“Димитър Петров: „Нашата европейска цивилизация е достигнала до днешното благоденствие (сравнено с останалия свят), благодарение на това, че е стъпвала на здрави устои, сред които основно място заемат семейните и християнските ценности. Днес обаче културният марксизъм атакува точно тези устои.“

 

Към казаното ще добавя и още две разбирания на днешните радикални консерватори: ултранационалистите не са опасни, а фашизмът не е заплаха. Според тях заплахата са либералите и културният марксизъм, също такива като вече отминалият комунизъм. Тончо Краевски обяснява: „По същество националсоциализмът е просто социализъм за бели хора, така че неговото място не е „крайно вдясно“ както днес лъжат либералите за да компрометират дясното, а напротив – крайно вляво, точно до Ленин и Сталин.“ А това, че фашизмът днес не е заплаха се вижда в опитите за тотално отхвърляне на легитимността на антифашистката съпротива в България.

 

Нещо повече, изключването на съществуването на антифашистка съпротива в България през Втората световна война непряко (а може би пряко) легитимира противниците на партизаните, независимо дали става дума за правителството и неговата жандармерия, или за толерираните и дори влиятелни в правителството кръгове на Българските национални легиони, ратниците и други парафашистки или откровено пронацистки организации през този период. Такава позиция застава на страната на хора като Дянко Марков днес, превръщайки го единствено в мъченик на антикомунизма, но забравяйки неговото минало, свързано с легионите и тяхната откровено пронацистка дейност. Това не е никак безобидно.

Ето няколко фрази, които вероятно биха били произнесени без усилие от мнозина от днешните радикални консерватори.

 

• • „Ако марксизмът станеше основа на целия свет, това би означавало край на всяка система, която си е представял до този момент човешкият ум.“
  • „Културата, която не издържи на изпитанието, ще загине и ще освободи място на по-здравата, по-издръжливата култура“.
  • „Правото на индивидуална свобода трябва да отстъпи на заден план пред дълга за съхранението на нацията“.
  • „Според нашата доктрина съвременните капиталисти са капитани на индустрията, много велики организатори; мъже, които имат и трябва да имат дълбоко чувство на гражданска и икономическа отговорност, мъже, от които зависи съдбата на хиляди и десетки хиляди работници.“
  • Оставете първата фраза такава, каквато е, заменете във втората думата „култура“ с думата „раса“ и в третата – думата „нация“ с думата „раса“, и ще получите дословни цитати от „Моята борба“ на Хитлер (с.38, 147 и 151).Заменете в четвъртата фраза думата „нашата“ с „фашистката“ и ще получите цитат от Памфлет на фашистката пропаганда от 192

И още от същата книга на Хитлер: „За да замаскират всичко това и да приспят вниманието на жертвите си, евреите все по-високо и все по-високо крещят за необходимостта от равенство на всички хора, независимо то расата и цвета на кожата и глупците започват да им вярват.“ (с. 186) „Фьолкиш[5] идеята по този начин принципно се базира върху аристократичната гледна точка за природата и вярва, че този закон се разпростира върху всичко в този свят, включително до всяко отделно живо същество. То признава не само различната ценност на расите, но и различната ценност на отделните хора. И тъкмо с това то има организиращо значение срещу дезорганизиращата роля на марксизма.“ (с. 226) „Щом като обявяваме непримирима война на марксическия принцип „човек е равен на човека“, щом като оценяваме човека преди всичко от гледна точка на принадлежността му към определена раса – то ние трябва да съумеем да направим от това всички логични изводи до самия край.“ (с. 261) „Съвременната западна демокрация е спътница на марксизма, който изобщо е немислим без нея. Тя е именно онази почва, върху която израства това чудовище.“ (с. 47)

 

А ето още нещо и от Мусолини: „Погребахме старата демократична, либерална, агностична, парализирана държава, старата държава, която в знак на почит към безсмъртните принципи остави класовата борба да се превърне в социална катастрофа.“ (реч от октомври 1926 г.)[6] А в реч през две хиляди католически свещеници от януари 1938 г. Мусолини приканва събранието „да сътрудничи… в борбата за числено укрепване на италианците, защото само големите семейства осигуряват големите батальони, без които човек не може да побеждава. Италианците, една католическа нация, са още по-задължени да бъдат, с присъщата си мощ и демографска сила, бастион на християнската цивилизация“.[7]

 

Дали радикалните консерватори са неофашисти?

 

Не мисля, но се опасявам, че идеите, които налагат като „истината за света“, подхранват една публична среда, в която първичният фашизъм лесно вирее. С други думи, стават волни или неволни съучастници в легитимирането на антидемократични идеи, питателна среда за новите разновидности на фашизма. Или както казва Умберто Еко във вече цитирания текст: „Първичният фашизъм може да се завърне под най-невинни маски. Наш дълг е да го разкрием и да го посочим с пръст при всяка от появите му – всеки ден, във всяка част на света.“

 

Създаването на такава питателна среда, която помпа крайния национализъм, реакционния (радикален) консерватизъм, завоалирания и открит расизъм не е само резултат от горепосочените идеи. Мощната реклама на неравенството прониква навсякъде. Като например в тази невинна реклама на затворения жилищен комплекс като „най-правилния избор за живот“: „Като за начало, подобен комплекс ви дава възможност да се потопите в една неповторима атмосфера, която трудно бихте могли да намерите на друго място. Вашият живот ще бъде максимално улеснен с наличните магазини, които предлагат чиста и здравословна храна, a добрите ресторанти в комплекса винаги ще са на ваше разположение.

 

Повечето от тях обикновено предлагат доставка до входната ви врата, така че вие ще можете спокойно да почивате вкъщи, докато вечерята ви пристига към вас… Затворените жилищни комплекси се охраняват 24 часа в денонощието, а достъпът на външни лица е строго регламентиран. Освен гарантираната сигурност, това ви позволява и да се почувствате като част от една общност – съседите ви най-вероятно ще споделят вашите ценности и социален статус, а това винаги са били предпоставки към създаване на топли приятелски отношения и близост.“

 

Да живее прекрасният нов свят, основан на естественото неравенство и разпадането на обществото на затворени общности, които, всяка у дома си, живеят щастливи и нехаят за останалите. Нито Оруел, нито Хъксли са имали толкова богато въображение. Но нали пак Тончо Краевски обяснява: „Изборът пред нашата култура е да управлява или да бъде управлявана.“ Друг модус няма, няма съжителство, няма съвместно съществуване, няма взаимно проникване, няма взаимодействие, няма мултикултурализъм – единствено доминация.