Галина Сидорова е руска топ журналистка и съучредителка на Сдружението на разследващите журналисти – Фонд 19/29. Тя е ексглавен редактор на месечното издание „Съвършенно секретно“, където активно се захваща с разследваща журналистика, и първият руски представител на медиите, който в над 60-годишната история на Международен институт на пресата (IPI), седалището на който е във Виена, през 2012-та беше избрана за негов директор (мандатът е двегодишен). Това е неправителствена организация, която се занимава със защитата на свободата на словото и обединява главни редактори, издатели и водещи журналисти от 120 страни. Те представляват всички традиционни и нови медии.

Завършила е международна журналистика в МГИМО. работила е в сп. „Ново време“ (сегашното New Times). Тя за първи път в съветския печат публикува свое интервю с държавните секретари на САЩ Джордж Шулц и Джеймс Бейкър, с военния министър Уайнбъргър и генералния секретар на НАТО Манфред Вьорнер. Репортажите на Галина Едуардовна от горещите точки в Нагорни Карабах, Тбилиси и др. са впечатлявали читателите. В областта на разследващата журналистика тя не спестява на никого истината и нейните разследвания имат голям отзвук сред читателите. Галина Сидорова е носител на наградата „Артьом Боровик“ за 2007 година за най-добро журналистическо разследване. Води своя авторска рубрика в радио “Свобода”. Известна е и с критичните си материали за президента Владимир Путин. Член е на Съюза на журналистите на Русия.

Известната журналистка беше участник в Международната конференция „Тероризмът и електронните медии“, която се състоя от 26 до 29 септември в София. За сайта на СБЖ с нея разговаряхме за разследващата журналистика, значението на журналистиката за националната сигурност и за тероризма.

- Каква е ролята на разследващата журналистика в борбата с тероризма, Галина Едуардовна?

- Според мен нейната роля е съществена, защото днес това е една от основните теми, която се намира в нашето полезрение.

- А каква е ролята на социалните мрежи за разпространяването на идеите на Ислямска държава и как терористите използват виртуалното пространство за своята борба и цели? И журналистите все пак каква отговорност носят за публикациите на тази тема?

- Ако в този контекст говорим за отговорността на журналистите, преди всичко тя е в това да се съобщава пълната информация на нашите читатели или слушатели за това, какво се случва там. Отговорността е в подхода към фактите – т. е. да съобщават само и единствено истината.

- А каква е връзката между свободата на словото и отговорността?

- За мен свободата на словото е най-важната. Според мен тя трябва да я има, а от друга страна журналистът трябва да я използва, но отговорно. Това не е нещо, което трябва да се регулира било то от държавата, а от журналистическата общност. За мен това е неотменимо право на човека, а в дадения случай професионално право на журналиста: свободата на словото. А как ние се възползваме от нея професионално, това вече е наша отговорност, която носим като журналисти. По принцип ако нещо трябва да се регулира, то това да става единствено чрез професионалните и етични кодекси.

Разбира се, всяка държава има конституция, която всички трябва да спазваме. Но тя, например, у нас в Русия по характер е прогресивна  и в нея е записано, че свободата на словото е право на изразяване, липса на цензура и т. н.

- Днес, като че ли повече се говори за свободата на словото, а цензурата май е позабравена?

- Искам да ви кажа. че когато се срещам с руски журналисти, винаги им задавам въпроса дали виждат разлика между авторегулирането и автоцензурата. И никой не ми отговаря правилно. Според мен едното от тези понятия е със знак плюс, а другото със знак минус. Защо? Защото когато говорим за автоцензурата, тя е със знак минус, тъй като е изградена на базата на страха, а авторегулирането е със знак плюс, защото е на основата на отговорността. Затова моето кредо е да правим всичко, което трябва, професионално и да си налагаме самоограничения в определена отговорност.

- У нас в България сред политиците се заговори, че ни е необходима нова доктрина за националната сигурност, в която да бъде отделено място и на журналистиката. Смятате ли, че журналистиката трябва да бъде включвана в такъв документ и има ли тя място там? И ако да, каква ще е нейната роля?

- Мисля, че всякакви там доктрини за националната сигурност не бива да посягат на журналистиката и на свободата на словото. Като журналисти трябва нашата професия и задължения да ги доведем до вниманието на нашата аудитория. Да й дадем обществено значима информация, но, естествено, като спазваме действащите закони в страните, в които живеем и работим. Да регулираме по някакъв начин това, което правим, не чрез записването в някакви доктрини или по друг начин. За това се говори и в Русия. Има тенденции от страна на властта да ограничат по различни начини нашата свобода на словото и свободата да информираме обществото за случващите се процеси в страната, в това число и политически. Измислят какви ли не предлози, в това число и националната сигурност, някакви морални принципи и т. н. Но аз смятам, че е напълно достатъчна конституцията, в която е записано, че има свобода, както и журналистическите кодекси където препоръчват нашите вътрешни правила на поведение като журналисти.

- Днес много се говори за борба срещу пропагандирането на омраза и насилие, и то в контекста на професионализма на журналистите. Трябва ли някой да ни учи как да пишем за това?

- Не възприемам гръмки фрази от типа „Трябва да се борим“, защото призванието на журналистите е да пишат и да поднасят значима информация, която трябва да бъде максимално неутрална. С това може не всеки да е съгласен, но когато започваме да се питаме: какво да обясним, по неволя като че ли ни поставя на нечия страна. В дадения случай ми се струва, че своята роля са длъжни за изпълняват кадрите, показващи какво се случва на дадено събитие. Някои обаче са прекалено емоционални, особено ако говорим за телевизията. В интернет съм виждала потресаващи репортажи, които ми се струва, че голяма част от нормалните хора - било то млади или стари, които ги гледат - у тях няма никаква радост или желание да участват в това, което виждат.