Празникът на независимостта 22 септември е важен. Той отбелязва нашето изравняване с другите европейски нации, откъсването ни от Ориента, появява лицето ни върху картата на цивилизованите народи, гордост, самочувствие и т.н. Тази година празникът се случи в петък и аз реших да го отбележа като за пореден път си поръчам алкохол за вкъщи.

Имам доставчик, който не само ми го кара пред вратата, но ми го качва и до етажа - както се казва, своего рода комунизъм. Но що да видиш! Доставчикът не успя да изпълни благородния си дълг.

Защо? Ами защото улиците в нашия тих и китен квартал се оказаха затворени него ден - някакво жалко парцелче в центъра на София, дето на никого не му пука за него. А защо се оказаха така? Защото, видите ли, имало международен ден без автомобили!

Егати кретенията!

Аз отдавна съм забелязал, че ни пробват докъде ще стигне овчето ни търпение. Измислили са всевъзможни дни на отсъствието. Има дни без цигарен дим. Има дни без асансьори. Има дни, в които не си палим лампите. Има дни без жертви по пътищата (другите видове жертви кучета ги яли). Има даже дни без сутиени, но тук вече не съм сигурен дали тези дни са европейски.

Какво е един ден? Какво променя той? Осми март е ден на жените, което означава, че всички останали 364 дни не са, така ли? Или Първи май. Това е ден на труда, поради което на този ден не се работи. Какво променя един ден? Нищо. Обаче идеята е ясна. Идеята е да се пробваме можем ли да мислим заедно за едно и също нещо по едно и също време. Еми, можем. Коледа и Великден са го доказали. Въпросът е за какво мислим.

Въпросът е можем ли да се зомбираме дотолкова, че да приемем за „добро" всяко нещо, което някой (незнайно кой) е решил, че е обща ценност (незнайно защо).

Приемайки денят без автомобили за обща ценност, ние приемаме, че автомобилите са зло. Зло ли са автомобилите? Наистина ли всички мислим така? Зло ли са асансьорите?

Утре някой може да ни пробва като официално въведе ден без краве сирене. Зло ли е кравето сирене? Или просто ни изпитват докъде можем да се оставим на инерцията и доколко можем да унизим личността в името на тълпата?

Ако приветстваме деня без краве сирене с очакваната солидарност и цивилизованост, то какво следва? Ден без хляб? Ден без медицинска помощ? Ден без пари? Ще кажат: „Днес болниците няма да работят, за да пестим йод и лигнин!". А ние ще отговорим: „Ура! Ура! Да живей солидарността!".

Разбира се, никой няма да инициира ден без обществени поръчки; ден без данъци, такси и осигуровки; ден без чиновници, ден без простаци, ден без чалга и ден без самодоволни дебелаци в трите „независими" една от друга власти, които, като прибавим и великолепните си медии, стават четири.

Защото, ако се обяви такъв ден, земята ще заприлича на лунен пейзаж.

Но да оставим дните „без". Колкото и много да са те, несравнимо повече са дните „на". Има дни на жената, на детето, на бащата, на майката, на бежанците, на морзовата азбука, на усмивката, на снежния човек, на ергените и момите, на интернет, на здравословното хранене, на числото „пи", на музеите, на магазините, на телефона, на млякото, на земеделците и на писмата, на системните администратори и мъркащите животни, на родината, на главоболието и бездомните, на планинските върхове и на есперантото.

Защо? Защо всеки ден трябва да се отбелязва наличието или отсъствието на нещо, в повечето случаи толкова незначително или банално, че едва ли си заслужава да се говори за него?

Защитниците на конспиративните теории имат отговор. Те ще кажат така. От една страна човечеството стана огромно. Никой не си е представял, че толкова много хора ще пъплят по лицето на земята, а в съвсем близко бъдеще се очаква да пъплят в пъти повече. Какво ще ги правим? Не, тяхното изхранване не е най-наболелият проблем. За тяхното изхранване си има ГМО и други хитроумни нововъведения за ужас на зелените и на веганите.

Най-наболелият проблем е овладяването на тяхната хищническа агресия.

Човекът е най-жестокият, най-гадният и интелигентен хищник. Най-опасният предатор. Колкото по-прекрасна е светлата страна на едно нещо, толкова по-ужасна е тъмната му страна. Как се удържат седем милиарда зловещи хищници да не отворят вратите на ада? С масова манипулация, разбира се.

Масите трябва да се контролират. Тълпите трябва да се възпитават. Иначе се случват досадни революции. Да, след революциите редът и предвидимостта се завръщат, но това изисква време и ненужни понякога усилия. Така мислят защитниците на конспиративните теории.

Аз пък мисля иначе. Човекът е разкъсан между индивидуалността и принадлежността към общността.

Горан Брегович нарича този вид общност „заедност". Църквата го нарича „съборност". Съборността е обратното на колективизма. При колективизма обществото е мравуняк, всеки индивид е бурмичка в голямата машина.

При съборността всеки индивид е голямата машина в нейната цялост и завършеност, той е като холограма, която съдържа всичко и същевременно е част от всичко. Тази голяма машина, при която индивидът е едновременно и част от цялото и самото цяло, християнството нарича Църква.

Когато умният и горд свят реши, че е надраснал Църквата, той заменя Божията истина със своя, човешка истина. Но дори и тогава той не може да реши проблема на индивида и общността. Очевидно тези две неща трябва да бъдат в хармония, но как?

Колективизмът унищожава личността, субективизмът унищожава общността. Хората живеят в големи общества благодарение на „заедността". Тя реализира индивида в общността, без да го унищожава, и връща общността в индивида, без да я формализира.

И ето я причината да честваме днес много дни „без" нещо си и още повече дни „на" нещо си друго.

Мъчим се да живеем заедно. Мъчим се да намерим най-малкото общо кратно помежду си, за да можем да имаме нещо, което модерните мислители биха нарекли „общ проект".

Тъй че дните без автомобили, асансьори, цигарен дим и сутиени не са извращение. Те са опит да заместим съборността с нещо както нея, което обаче не го знаем какво е.

А какво стана с моя алкохол ли? Нищо, докараха ми го на следващия ден. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.