Този портрет е правен в продължение на няколко години – от края на 2011-а, когато по един одиозен начин почти напълно анонимният Плевнелиев стана български президент. И по този начин Случайното в българската политика, а и изобщо в Българския Живот, достигна кулминацията си.

В книгата представям определени истории от мандата на президента.  Надявам се, че събирането им на едно място ще очертае добре лутанията на един човек, нелепостите, които сервираше, а накрая и обсесиите му, когато той се вживя в ролята на „Баща на нацията“. Резултатът изглежда доста забавен, дори на места комичен.  Но, всъщност, е направо мрачен.

Плевнелиев е бил траен обект на вниманието ми.  Внимание – по-скоро незлобливо; отначало доста често съм писал с неудобство за приключенията му във „високата“ политика – присъщи на човек, който внезапно е поставен там, където не му е мястото.  Дори съм състрадавал неловките му усилия да се вгради и вживее в една роля, която далеч надхвърля неговите възможности.  Читателят ще си припомни истории, които са съвсем неподходящи за един президент, словесни излияния, които понякога са направо неприлични.  Всичко това, събрано накуп, говори за провала на един президентски мандат.  А изводът е неизбежен: съвсем лесно е да си български президент.

Няма нищо лично в отношението ми към Плевнелиев, не може и да има.  Този портрет е предизвикан от неудобството, а понякога и от срама, че ние, изглежда, сме орисани да бъдем „водени“ от хора като него. Великите Случайници на не по-малко Случайния Преход.

За политическата ни Секта Плевнелиев беше пределно удобен – понеже усърдно обсеби и още по-усърдно изпълняваше ролята на Главния Български Подмазвач. В това отношение той бе неподражаем. Надмина всичките си български конкуренти – дори на тях, на хора като Паси, примерно, и останалите, със сигурност поведението му им е изглеждало прекалено неприлично пред чужденците. И го бяха оставили да кукурига по всяко време, като някакъв разгонен петел, докато гласецът му съвсем пресипне. Сетне обаче – сетне какво ще прави политическата ни Секта – как ще премине от този режим на кукуригане в режим на премерено говорене? Защото Плевнелиев издигна изкуството на политическото слагачество до неподозирани висоти.

Плевнелиев беше и най-яркото свидетелство за недозрялостта на българската Политическа Секта. Само при подобна недозрялост е възможно някой скромен човечец – притичвайки през ролята на астролог/гадател, търкаляйки се по германските „паркинзи“, правейки пари неизвестно как – изведнъж да се домогне до най-представителния пост в една държава.  Тази недонаправеност е основната причина за провалите на Сектата.

Публиката, разбира се, ще побърза да го забрави.  В бъдеще най-много да го споменават в някой анекдот, не особено забавен.  Но и това ще бъде мъчително за публиката. А тя все още не е осъзнала най-важното – възможно е и да се опита да го пренебрегне, за да не товари излишно паметта си.  Това е безспорният факт, че този човек беше Апотеозът на Случайното в нашата политика. Нещо, което публиката вероятно отказва да види в цялата му драматичност – защото това не говори никак добре за инстинктите й. Подобна майтапчийска фигура е притеснителна и дори срамна за самата нея.

Но, въпреки това, тя бе изритана към сцената. Ето, така българската политика се превръща в някакъв мърляв, пълен с боклуци Паркинг, където може да се настани всеки – дори и най-екзотичната фигура, довтасала неизвестно откъде. Вестоносецът на нелепости.  Но и на истински клевети направо срещу Историята.

Няма отърваване от този човек.  Непрекъснато се появява по телевизиите; и вестници, които искат да минават за „сериозни“, се държат направо неприлично сервилно с него.  Слушат го със зяпнала уста да ръси небивалиците си.  А той е заразителен фантазьор – дори очевидните си провали може да украсява като коледна елха.  Няма нормален българин, който да не се втрещи от нелепото му твърдение: „Бях президент, но и кризисен мениджър“.  А беше само един номинален президент, посочен от Бойко – обаче сега, след мандата си, се самооблащава неуморно.  Но го слушат и го опаковат в три слоя лъскава хартия.

Търпеливо приемат налудните му изхвърляния.  Едно от тях е, че бил икономисал милиарди на българския народ?!

Удивителен е и начинът, по който сега говори за Бойко – видимо покровителствено, небрежно го погалва по главицата от време на време.  Хак му е на Падишаха.  След време така ще говори и за Обама – засега само се хвали, че го е виждал 30 пъти – били са си душеприказчици, може и на боб да му е гледал.  Ей, трябва да питате Бойко – дали му е гледал и на него на карти, докато му завърти главата.

Изповедите му са по-подходящи за някое хумористично издание, редактирано от трайни алкохолици.  Щял да застане на „барикадата“, ако България се отклони от правия път.  Барикадата сигурно ще е направена от тапети.  Сам се отказал от надпреварата за втори мандат, макар да имал „подкрепата на народа“ – но отново щял да ни навести като президент.

Човек трябва да е напълно анестезиран, за да изслуша всичко това.  Но едно нещо е невъзможно да бъде изтърпяно: когато Плевнелиев казва, че „не търпял безобразия“.  Той, който направи нещо съвършено безобразно – срещайки се тайно във Виена с шефа на ЕВН Шишковиц, принизявайки по един отвратителен начин ролята на президента до тази на обикновен търговски посредник.  Ей, защо не го питате за тази гавра с президентската институция?  Кога ще го питате – или ви е сладко да гледа на вас като на онези балами, на които е правил астрологическите си шашми?