Защо сега в центъра на вниманието е Северна Корея? Основният обект на въздействие в битката на Доналд Тръмп за нов икономически ред в света е Китай, най-големият бенефициент в глобалното развитие в края на ХХ – началото на XXI век. Трусът в Източна Азия, който ще бъде предизвикан от военната акция срещу Пхенян, най-вероятно ще разруши „Кимерика“ (термин, измислен от икономическите историци Нил Фъргюсън и Мориц Шуларик), както и икономико-политическата симбиоза между китайския ръст на производство и американското финансово потребление; симбиоза, която в голяма степен съставляваше хребета на предходната фаза на глобализацията. Именно в това е и мисията на Тръмп, както самият той я формулира – да разбие предишната логика и да принуди Пекин да приеме други условия. И отново ексцентричен диктатор, който няма отношение към тези планове, дава повод за масирано нахлуване в „недрата“ на основния опонент.

Тези дни ми попадна статия на авторитетния американски журналист Майкъл Хирш, в миналото редактор в Newsweek и Politico, с анализ на  външната политика на Съединените щати. Ето какво се казва в него: „Америка се превръща в обикновен училищен побойник. А рано или късно побойниците ги удрят през ръцете… Американските поборници за едностранни действия, в замяна на презирания от тях глобализъм, предлагат политика, основана на принципа „взимай или напусни“… Правителството на САЩ  не поставя под съмнение протекционистките мерки… Всеки опит за съмнение в правото на Вашингтон на свобода на действията се възприема като враждебен акт…“

Авторът се оплаква, че Белият дом се отнася с презрение към Европейския съюз, не вижда ценностите нито в ООН, нито даже в НАТО. И заключава: „Колебанията между приобщаването и изолацията са хронична болест за външната политика на САЩ. При сегашната администрация обаче, симптомите на този недъг са изразени особено ярко.“

Твърде традиционна критика от либерални позиции, много такива анализи вече са правени след влизането на Доналд Тръмп в Белия дом, много предстои да се направят. Нищо принципно ново, ако не беше датата на публикацията – август 2002 година. На прицела на Хирш са действията на администрацията на Джордж Буш-младши.

Времето на излизане на бял свят на статията е забележително не само с факта, че оттогава са минали точно 15 години. Любопитно е, че моментът на появата ѝ е почти година след разтърсилия Америка терористичен акт на 11 септември 2001-ва и около осем месеца преди нахлуването в Ирак, което тогава вече се подготвя. Пикът на международното могъщество на Съединените щати. Атаката на „Ал Кайда“ е развързала ръцете на САЩ за силово преустройство на света, все още не се забелязва ограниченост на възможностите на силата им (часът на истината настъпи със събитията в Ирак).

Днес сме свидетели на истинско дежавю. Отново звучат изявления за диктатора, заплашващ целия свят (сега на мястото на Саддам Хюсеин е Ким Чен Ун), за прекипяващото или вече прекипяло търпение, сериозно се обсъжда възможността за война. Сравнението между двата сюжета, разделяни от десетилетие и половина, е полезно, защото показва и приемствеността в американската политика, и настъпилите междувременно промени.

Ким Чен Ун се държи много по-предизвикателно от Саддам Хюсеин. Последният всичко на всичко мътеше главите на международните инспектори, които търсеха оръжие за масово унищожаване, и спускаше мъгла, давайки вид, че има какво да крие. Както стана ясно по-късно, Саддам не е имал какво да крие, а играта, предназначена да имитира  наличие на възможности за отмъщение (след това тук-таме имаше коментари, че адресат на тази политика е бил преди всичко Иран), му струваха властта и живота.

Ким притежава потенциал, който настойчиво демонстрира и обещава да го прилага. В немалка степен поведението му е продиктувано от уроците, свързани с Ирак и неговия злополучен лидер (по-сетне това бе потвърдено и от събитията в Либия): да се знае, уважава се единствено перспективата за разрушителен отговор; всичко останало е лирика или лъжа.

Без съмнение Ким също блъфира. Само че, ако иракският вожд нямаше козове в ръцете си, то севернокореецът държи някое и друго асо, а това увеличава залозите. В края на краищата когато, с помощта на американските си колеги, Тони Блеър публично твърдеше, че Хюсеин едва ли не е способен за 45 минути да приведе в бойна готовност оръжието си за масово унищожаване, той най-вероятно сам не си е вярвал.  

Сега съществува увереност за възможността от ядрен удар от страна на Пхенян. Колкото повече тази заплаха се нагнетява, толкова повече се налага вероятността за ответен удар. Което може да стимулира САЩ да отговорят превантивно – превантивно да ударят Северна Корея преди тя да е направила първата крачка.

Поведението на Съединените Щати, ако се абстрахираме от екстравагантния стил на настоящия глава на държавата, много прилича на ситуацията отпреди 15 години. Водят се дискусии, изразяват се съмнения и опасения. Като цяло обаче, военно-политическата машина се готви за война. А информационният фон помага и в обществото, и в политическата класа, да се вкорени представата, че са необходими силови действия; че така ще се избегне най-лошото.

В сравнение с миналото обаче, има една съществена разлика – тогава се обсъждаха почти изключително рисковете и негативните последствия, сега се говори за предимствата, които обещава евентуална успешна кампания. Съдейки по опита, следващата фаза е свързана с „дълга“ на Америка да спаси света от надвисналата над него заплаха и т.н. и т.н.

Нужно е да се отбележи, че в епохата на Буш бе налице компонент, който сега липсва: идеологическата обосновка на експанзията, концепцията за  „разпространяване на демокрация“. Тръмп отрече тази идея решително и многократно.

Само че не бива да се забравя, че и Буш далеч не винаги е бил „кръстоносец на свободата“ – неговата предизборна кампания през 2000 година премина под знака на решителната критика на администрацията на Бил Клинтън заради необмисления му интервенционизъм и глобализъм, а самият той се придържаше към умерено-прагматичната консервативна позиция.

Преломът настъпи на 11 септември, когато множество американци загинаха по волята на някакви хора неясно откъде. Това накара администрацията на Белия дом да стигне до извода, че трябва да се вземат мерки за осигуряването на националната сигурност на САЩ и е нужно това да се случи в световен мащаб.

Намери се и идеологическа опаковка – теорията за демократичния свят, „демокрациите на воюват една срещу друга“. Буш заяви това публично: „Аз вярвам, че демокрацията може да обезпечи мира. Затова именно така силно вярвам, че нашият път към Близкия и Средния Изток представлява разпространение на демокрацията.“ В такъв дух се изказваше и Бил Клинтън, но през първото десетилетие на ХХΙ век идеята придоби чисто практическо значение – колкото повече демократични държави, толкова по-малко непосредствени заплахи за Америка.

Това не означава, че за иракската война няма и други причини, в това число свързани с петрола, регионално-геополитически и прочие. Хирш, впрочем, пише, че в администрацията на Буш, редом с неоконсерваторите от типа на Пол Вулфовиц, своето място имат твърди реалисти като Дик Чейни и Доналд Ръмсфелд. Но се получава така, че те взаимно се допълват и не влизат в конфликти, въпреки че мотивите им не винаги съвпадат.

Доналд Тръмп не вярва в демократичния свят, макар и при него като при Буш, темата за сигурността да е също толкова определяща – поне съдейки по думите му. Само че Тръмп има свръхзадача – прекрояване на световния търговско-икономически ландшафт така, че той да носи на Съединените щати максимална изгода. Назованият от Хирш през 2002 година принцип „взимай или напусни“, ръководещ управляващите, като журналистът има предвид налагането на другите страни на определени ценности, днес остава в сила, но мястото на ценностите вече е заето от американските стоки и бизнес интереси. Тръмп непрекъснато говори като най-високопоставения в своята страна мениджър по продажбите, който не просто рекламира продукцията си, но и притежава инструментариума за преструктуриране на пазара в изгодна за САЩ посока.

Ясно е защо във фокуса на политиката на Буш се оказа именно Ирак, който няма ни най-малко отношение към терористичните актове на 11 септември. Саддам даде повод за мащабната намеса в работите на региона, считан от американското ръководство за ключов от гледна точка на осигуряването на сигурността на САЩ. И те се възползваха от този повод.

Също толкова ли е ясно обаче, защо сега в центъра на вниманието е КНДР? Основният обект на въздействие в битката на Доналд Тръмп за нов икономически ред в света е Китай, най-големият бенефициент в глобалното развитие в края на ХХ – началото на XXI век. Трусът в Източна Азия, който ще бъде предизвикан от военната акция срещу Пхенян, най-вероятно ще разруши „Кимерика“ (термин, измислен от икономическите историци Нил Фъргюсън и Мориц Шуларик), както и икономико-политическата симбиоза между китайския ръст на производство и американското финансово потребление; симбиоза, която в голяма степен съставляваше хребета на предходната фаза на глобализацията. Именно в това е и мисията на Тръмп, както самият той я формулира – да разбие предишната логика и да принуди Пекин да приеме други условия. И отново ексцентричен диктатор, който няма отношение към тези планове, дава повод за масирано нахлуване в „недрата“ на основния опонент.

И Буш, и Тръмп, всеки по своему, дадоха своя принос за острото поляризиране на американската политика, задълбочавайки разцеплението и в политическия истаблишмънт, и в обществото. Което не попречи на американския Конгрес през 2002 година да гласува за войната в Ирак…

Днес ситуацията е парадоксална, но не по-малко показателна. Конгресът е откровено враждебен към президента, не изключва разглеждането на неговия импийчмънт, приема закони, ограничиващи пълномощията му („Актът за противодействие на противниците на Америка посредством санкции“). Духът на това законодателство обаче, напълно съответства на стремежа на Тръмп – да обезпечи американската държава с допълнителни инструменти за натиск върху другите страни, за да прокарва в живота възможно най-ефективно интересите на САЩ; преди всичко търговските им интереси. Военната акция срещу Северна Корея, макар да предизвиква напълно обосновани разногласия и опасения, е способна да обедини повечето американски политици – по различни, понякога дори противоположни причини. А твърде военизираното обкръжение на Тръмп ще приучи бизнес магната да мисли  изключително с практическите категории на военните операции.

Разбира се, опитът в Ирак – който езикът на никого не се обърна да нарече успешен, а в основата си бива оценяван като катастрофален – няма как да не остави следа. Политическата практика не само на САЩ, но и на повечето държави, доказва, че всички исторически уроци имат, първо, давност, второ – свойството да бъдат интерпретирани и нюансирани. Действащите лица притежават удивителната способност да убеждават себе си, че видите ли, този път ще се получи по-добре от вчера.

В допълнение под внимание трябва да се взимат и личностните характеристики на Тръмп, както и ситуацията, в която се намира той. В личен план президентът се страхува най-много да не бъде обвинен, че „не отговаря на условията“ – тоест не е в състояние да осъществи заплахата. А пълният раздор в Белия дом и американската политика тласка към желанието ситуацията да бъде „взривена“, сменяйки рязко дневния ред и сплотявайки елита в патриотичен порив.

Предупреждението на Майкъл Хирш с 15-годишна давност – че „побойниците рано или късно ги удрят през ръцете“, не е загубило своята актуалност. „Рано или късно“ обаче, не е сега, а повечето политици, особено в съвременния непредсказуем свят, се ръководят от непосредствено предстоящите задачи, не им достига времето да се замислят как ще се развиват събитията в перспектива. Което означава, че съвсем скоро на Корейския полуостров ще настъпят катаклизми.