Тази реформа ще оздрави целия сектор и ще се отрази благотворно на цялата българска икономика. Но отново се отлага. Защо? Една от трите възможни причини звучи така: има хора, които печелят от батака в енергетиката.

В последните дни безспорен хит на българската политическа сцена бяха представителите на „патриотите" в изпълнителната власт. При мнозина от тях правят впечатление две характерни черти. Първо - излъчилата ги политическа сила не ги познава, тъй че остава дълбоко неясно кой всъщност ги е избрал. И второ - избралият ги, който и да е той, изглежда се е ръководил от принципа на отрицателния подбор. На този фон най-много внимание събра влечението на някои от избраниците към хитлеристката символика и нацистките „майтапи". Заради което, донякъде незаслужено, бяха засенчени други лица.

Като например спуснатият в енергетиката бивш директор на НЕК, уволнен навремето заради подписа си под едно споразумение за АЕЦ „Белене". А вероятно и не само заради него, след като всички работодателски организации го определиха като „човек с лоша репутация и коментирани в енергийните среди зависимости".

Неговото трудно обяснимо назначение за заместник-министър пък засенчи друга, по-съществена новина. Мандатът на това правителство едва е започнал, а вече изглежда все по-сигурно, че и той няма да стигне, за да бъде завършена най-важната реформа в българската енергетика - либерализацията на електроенергийния пазар. Впрочем, двете новини може и да са свързани.

Що е либерализация

Да го кажем съвсем кратко: завършването на либерализацията означава най-после цялата енергия да се продава на пазарен принцип и цените да не се определят административно по политически и социални съображения, а от търсенето и предлагането. Означава въвеждане на реална конкуренция и между производителите, и между търговците, като цялата произведена електроенергия се търгува на независима от участниците в пазара енергийна борса. Така ще се сложи край на батака от финансови дефицити и задължения, което ще оздрави целия сектор и ще се отрази благотворно на цялата българска икономика. Ще се пресекат всевъзможните, плащани от потребителите далавери, икономически необосновани разходи и мераци за безсмислени инвестиционни проекти. Потребителите пък най-после ще могат според нуждите и предпочитанията си да избират измежду множество доставчици, предлагащи разнообразни условия, услуги, тарифи. Така както например отдавна свикнаха да избират най-изгодните за себе си оферти на пазара на мобилните комуникации. Този пример, впрочем, отговаря и на въпроса какво ще е в дългосрочен план развитието на цените на тока.

Най-дълго отлаганата реформа

Енергийната либерализация вече може да претендира за титлата „най-дълго отлагана реформа", макар че в България конкуренцията за тази титла е много голяма. За либерализация за първи път официално се заговори през 1999, когато в енергийната стратегия бе записано, че тя ще започне през 2000 година. Вместо това последва замразяване на цените. В следващата стратегия бе записано, че до 1 юли 2007 либерализацията трябва да бъде завършена. На тази дата обаче тя дори не беше започнала. Главно защото трябваше да се покриват разходите по безумни проекти като "Белене" и "Цанков камък". След това под натиска на ЕС началото все пак бе положено. Към днешна дата обаче работата е свършена наполовина. Около 50% от електроенергията се търгува на свободния пазар, на който са големите индустриални потребители (3% от всички). Останалите (97%) изчакват под чадъра (или в оковите) на регулирания пазар. Така България остана последната страна в ЕС, която не е изпълнила задължението си да либерализира пазара. Поради което е заплашена със санкции.

Дела, дела и пак думи...

Следващото правителство две години непрекъснато обещаваше, че всеки момент ще пристъпи към действия. Но не пристъпи. Новото правителство пак записа пълната либерализация сред приоритетите в програмата си. Миналата седмица обаче стана ясно, че вместо действия отново предстои: „процесът много добре да се обмисли", „да се работи по пътна карта", „да се обсъди отново със Световната банка, за да се изчистят всички становища и мнения", „да се систематизират, обобщят и обсъдят направените нови предложения и различни мнения", „да се приемат поправки в Закона за енергетиката". Чак тогава ще започне „самият процес", който пък „ще продължи от три до пет години, като най-вероятно ще се избере по-дългият период". Понеже всичко това ми се видя познато, с помощта на Гугъл се върнах във времето и установих, че точно преди една година, през май 2016, тогавашният (и днешен) министър на енергетиката е обяснявал дословно същото.

Че процесът е сложен, няма спор. Но това не може да обясни и оправдае бездействието. Още повече, че решенията и конкретните стъпки отдавна изглеждат ясни. Ясни са включително и механизмите за решаване на двата най-деликатни проблема - как да бъдат интегрирани на борсата производителите със споразумения за изкупуване на електроенергия и с преференциални цени (т.нар. „американски" централи и ВЕИ централите) и как да бъдат подпомогнати и защитени уязвимите потребители (т.нар. енергийно бедни).

Защо?

Защо тогава е това безкрайно отлагане? Отговорът е в някоя от следните три възможни причини (или в комбинация от тях): липса на експертен капацитет; страх от непопулярни мерки и съпътстващите ги политически щети; далавери, които либерализацията би направила невъзможни.

Ето пример за третата причина. Публична тайна е, че вместо (да бъдат задължени) да продават на борсата при ясни и прозрачни правила всичката си предназначена за свободния пазар енергия, големите (политически контролирани) държавни компании си провеждат „на тъмно" свои търгове, в които на практика могат да участват само „предупредени" търговци, а „победителите" остават дълбока тайна. После те препродават закупената енергия на по-високи цени. Така пазарът и цените се изкривяват допълнително, и без това трудно проходилата борса се обезсмисля, а задкулисни играчи, свързани с партии от целия спектър, трупат огромни печалби.

Малцината печеливши от батака в енергетиката нямат интерес от либерализацията. Но явно имат лостовете да я забавят. Което пък може би обяснява и странния избор на един заместник-министър.