В нашето общество тези, които най-добре знаят какво става, са всъщност тези, които най-малко виждат света такъв, какъвто е.Джордж Оруел (Ерик Блеър) – (1903–1950 г.) – английски писател
Обществените дебати за исляма в Европа фокусират вниманието върху „проблематичността“ на следващите своята религия мюсюлмани и светските западни общества. Схващаните като застрашаващи либералните общества ислямски религиозни практики попаднаха и в „секюритарната парадигма“. Тя препраща към идеята за „сигурност“, която предполага отсъствие на индивидуални свободи. Правоохранителните органи (екипирани със съответната нормативна база), осъществяват контрола за нейното спазване. Някои чуждестранни анализатори отбелязаха обезпокоителна според тях тенденция към „секюритизация“, като нова форма на управление на гражданите.
Особено напрежение създава въпросът със забулването на мюсюлманските жени. Първо е необходимо да бъде подчертано, че този акт не е просто част от културното поведение на мюсюлманската жена, а нормативно религиозно задължение, наложено от самия Коран. В сурата „Племената“, аят 59, е казано: „…Кажи ти на своите жени и дъщери, а така също и на жените на вярващите те да намятат на главите си свои покривала. Това е то най-доброто, за да не бъдат те разпознавани и подлагани на оскърбления“. И още – в сурата „Светлината“ аят 60: „Не пада грях върху онези възрастни жени, които вече не се надяват да се омъжат и които вече не могат да имат деца, ако свалят те горните си дрехи, но без да показват украсата си. И все пак много по-добре е за тях, ако скрият красотите си.“.
Френският изследовател Жил Кепел откроява символичното значение на дебатите около булото, разгорели се в неговата страна още през 1989 г. Той изтъква, че поради своята значимост падането на Берлинската стена и скандалът във френския град Кейл, свързан с изгонването от училище на три забулени мюсюлмански девойки имат сходно по последствия значение за бъдещето на Европа.
Несъмнено приетият в началото на 2004 г. от френското Национално събрание закон, забраняващ носенето на „показни“ религиозни символи, е насочен предимно срещу забулването на мюсюлманските жени.
В Германия въпросът със забулването на мюсюлманските жени беше разгледан от Конституционния съд, след като една учителка мюсюлманка упорито продължаваше да носи своето були по време на учебни занятия. Въпреки че към средата на 2003 г. съдът се произнесе, че работодателят няма право да й налага възбрана за това, случаят създаде предпоставка за широк обществен дебат в редица германски федерални провинции (бел. ред. – дебатите са на дневен ред в Германия и в момента. Вътрешният министър Де Мезиер се обяви за забрана на бурките, канцлерката Меркел миналата година го подкрепи, но с обяснението, че това е юридически въпрос).
От началото на ХХІ век в европейските държави възникват нови казуси и случаи, на които веднага бива придадена сензационност и пикантност от средствата за масова информация. Между тях са отказите на някои мюсюлмански студентки във Франция да бъдат изпитвани от преподавател от мъжки пол, само защото религията им забранява да останат насаме в една стая с чужд мъж. Също и проблемите с носенето на тюрбан и кама от страна на сикхите във Великобритания поради решение на Камарата на лордовете. И възпрепятстването на религиозна основа евреи и мюсюлмани да участват в клане на жертвени животни без упойка.
Бъде ли прехвърлен проблемът върху територията на обществената сигурност, положението рязко се усложнява, когато обектът на дискусия е нормативно религиозно задължение, каквото е забулването на мюсюлманската жена. И след като става въпрос за сигурността на гражданите, за тяхното право на живот, което са гарантирани в Конституцията на Република България, какво показва чуждестранния опит?
В противодействие на терористичната дейност мнозинството държави поставят на първо място профилактиката като акцентът е върху достъпа на правоосигурителните органи до предварителна информация за терористични актове. И тук не става въпрос само за електронно наблюдение, скрита проверка на пощенската кореспонденция, физическо проследяване на лица, попаднали под подозрение за евентуално съучастие към извършена или предстояща терористична дейност, както и инсталирането на технически средства за контрол, но и за нелегално събиране на оперативно-следователска информация в тази сфера. Основният способ е използването на секретни информатори.
Тук не става въпрос за щатни служители на службите за сигурност, внедрени под прикритие в проблемни точки, независимо дали става въпрос за екстремистки движения в самата страна или в чуждестранни терористични организация.
„Използването на секретни осведомители или тайни агенти – е казано в едно от решенията на Върховния съд на Съединените щати – е законна и правилна практика на правоприлагащите органи и е оправдана от интересите на гражданите. Фактически без използването на осведомители много престъпления биха останали без възмездие, и закононарушителите биха избегнали привличането към отговорност“. Този род дейност е категоризирана като изключително важна за сигурността на САЩ. Начинът за използване на специални агенти е регламентиран от ръководство, утвърдено от Конгреса през 1960 г. и инструктивно писмо на министъра на правосъдието от м. декември 1976 г.
Широкото използване на специални агенти в Съединените щати, а оттук – и натрупаният опит, е довел до тяхното строго разграничаване на случайни и завербувани сътрудници. Важен нелегален източник за разузнавателна информация в американските служби за сигурност са считани и „доверените лица“. Съгласно официалната американска дефиниция, довереното лице е човек, който се явява щатен сътрудник на полицията, но притежава връзки с престъпни организации и лица, и е изразил желание по едни или други причини да събира и съобщава на сътрудниците на правоохранителните органи сведения за техните намерения и действия.
Във Федерална република Германия към това определение е добавено още: „при условие на гарантирана секретност“. Съответните органи на властта във ФРГ използват в обсега на своята дейност две категории доверени лица: лица, които са секретно назначени на постоянна служба в правоохранителните органи и получаващи за тази работа редовно възнаграждение; лица, за които сътрудничеството на полицията се явява своеобразно „съвместителство“ (към тяхната помощ се прибягва при отделни случаи), за което те получават еднократни възнаграждения за събраната информация. В САЩ, Англия, Канада и други държави за информатори могат да бъдат използвани и чужденци.
Дейността по набиране на осведомители е постоянно занимание на правоохранителните органи не само в Съединените щати и Федерална република Германия, но и в много други държави. В Англия сътрудниците в правоохранителните органи, биват специално обучавани как да привличат лица за нелегално събиране на информация. Ето защо там в обучителната инструкция е записано: „Сътрудникът на полицията е длъжен „да почувства“ потенциалния осведомител преди предполагаемото лице да е в състояние да се ориентира и да осъзнае заинтересоваността на полицейския служител“.
В Русия с указ на президента от 15 февруари 2006 г. „За мерките по противодействие на тероризма“, а също и чрез документи на МВР на Руската федерация и на Националния антитерористичен комитет е постановено, че задачата за получаване на достоверна изпреварваща оперативна информация за терористичните и екстремистки организации е първостепенно.
Ето че възниква въпрос с повишена трудност към всички, които участваха в разбиването на „системата за доносничество“, както те манипулативно етикетираха цялата мрежа за скрито събиране на информация преди 10 ноември 1989 г. Включително и с изнасяне на списъци на български агенти под прикритие в чужбина, също и на лица, сътрудничели (със и без възнаграждение) на нашите разузнавателни служби. Де факто „терминаторите“ на секретната осведомителна институция на българската държава са саботьори на нейната национална сигурност.
Могат да бъдат съдени по чл. 357, ал. 2 от Наказателния кодекс за разгласяване на информация, от която са последвали вреди за Република България (лишаване от свобода от 3 до 10 години).
„Ловът на вещици – доносници“ създаде обстановка на осъзнато предубеждение към такъв вид дейност у населението. Никакъв закон против носенето на покривала на главата не би могъл да реши проблема с ефикасното противодействие на терористичната дейност. Съществуват (и са използвани) многократно нормално облечени жени за самоубийствени атентати, без данни в досиетата им за подобна ориентация. И такива терористични актове са извършвани в Русия, Израел, Турция – все държави с професионално използвана мрежа от осведомители. Въпреки тяхната дейност. Какво остава за България, с тотално прецаканата си мрежа от тайни сътрудници, ако стане обект на сериозна терористична насоченост?
