Покрай редовните “знакови” събития, лансирани медийно като достойни за забелязване и отбелязване (сред които най-любими са им всякакви адаптирани към християнството езически вярвания, ритуали и шарени атрибути на всекидневието ни) сме пропуснали да си спомним годишнината от “най-глупавата сделка на света”. Така Дойче веле нарече осъществената преди 150 продажба на 1,5 милиона квадратни километра, при която Русия се “отървава” от Аляска, натрапвайки почти буквално тази огромна територия на САЩ срещу 7,2 милиона долара, равни приблизително днес на 120 милиона.

Припомнянето на тази епохална глупост, извършена от Русия, си заслужава вниманието поради начина, по който сега се опитват да ни натрапят още от преливащото в малка България и без това монументално преклонение пред същия руски император Александър Втори под формата на огромна негова статуя, дарена на граничния български град Свищов.

Как са успели руснаците да убедят американците да си купят Аляска, макар американците определено да са смятали, че не им е нужна (т.е. не са проявили по онова време някаква далновидност и в това отношение не са се отличавали много от руснаците в онези търговски преговори)? Защо американското общество, американските вестници, американските политици не са възразили срещу сделката, изглеждаща от тогавашната им гледна точка като пълна глупост?

Не заради любовта към простите решения, но не мога да не възкликна “много просто”: чрез подкупи. Руски подкупи. Или, както се изразява авторът на статията в Дойче веле, цитирайки историчката Джоан Ентънсън, руският посланик във Вашингтон Едуард Стекл имал “много дебело портмоне” и подкупвал американските издатели на вестници, които осигурили удобно мълчание по темата и така сделката била прокарана без брожения сред американските граждани.

Много неща са се променили през изминалите 150 години в Русия, включително и отношението към загубената Аляска, но не и системата, по която Русия действа в подкрепа на своите каузи- където не може с груба сила, тя действа подмолно чрез склоняване на местни продажници да помогнат с каквото могат за руската кауза.

Наскоро президентът Плевнелиев, който 4 години е чел най – секретните доклади на българските тайни служби (снабдявани вероятно с данни и от съюзниците по НАТО и ЕС), се ангажира с тезата, че Русия финансира много български партии. Подчертавам: много. Което говори едновременно много на желаещите да осмислят този факт и нищо от гледна точка на институциите и политиците, които се правят че не са чули, видели и не са информирани по въпроса.

И защо така немеят? Ами пак заради дебелото руско портмоне.

И вие си мислите, че едни балкански дебелаци, изобразявани правдиво от храбри български карикатуристи, борещи се вестничето им да оцелее под пресата на същите шишковци, управляват България? Нищо подобно. България днес се управлява от дебелото руско портмоне. Това ще стане ясно и на слепите, когато в новия парламент настъпи пълно (този път, без изключенията от миналия) мълчание по темата за руска намеса в България – мълчание, подобно на онова, което Русия си е купила дори в Америка преди 150 години.

Това мълчание се чува още от сега. Без сериозно сътресение, което да развали идилията на напазарувания ни “елит”, нямаме друг шанс то да бъде нарушено. Освен при едно задаващо се обстоятелство: ще дойде ден, в който руснаците ще разберат, че са сключили лоша сделка с българските мълчаливци.

Когато от Москва проговорят (както проговориха архивите им през 1935 г. за подкупите, давани на български политици, тачени днес от русофилите- като един Драган Цанков), тогава и ние ще можем да оценим по достойнство кой (за) колко се е продал.

Руската версия на Уикилийкс рано или късно ще издаде лапачите на руски подкупи у нас. Това неизбежно ще стане тогава, когато новите власти в Москв, дошли в резултат на започналия процес на ерозията на сегашния автократизъм в Кремъл (видно като тенденция от протестите, започнали едновременно в десетки руски градове на 26 март), решат да се отърват от лакомите си клиенти в чужбина.

Както в началото на 90-те години получихме доказателства за “подозренията”, че за компартиите и техните печатни органи на Запад са били захранвани от СССР със субсидии, без които просто изчезнаха на момента, така и ние ще имаме шанса някой ден да научим разобличителната истина, скривана засега под благовидния предлог “дайте да не дразним Путин”.

Като кажат нашенците “дайте”, Той дава. Но докога - ще видим. А дотогава рублоядите все така угоено ще тържествуват като прасе преди Коледа.

Сещам се за подходящ финал по спомена на моята германска тъща. Когато била малка майка й карала децата вкъщи да пеят докато чукат орехи. За да не ги изяждат. “Децата” на българската корупция заслужават по-скоро да чукат камъни, но и да п(р)опеят няма да е малко.