Неспособността за заемане, заявяване и защитаване на политически позиции не е нов проблем за българското управление.
Просто сега това става видимо.
Когато целият свят наблюдава с изумление докъде ще стигне президентът на Турция Реджеп Тайип Ердоган в своя контрапреврат, в най-близката до мястото на събитието държава висшите политици са в режим „Ти мене уважаваш ли ме?" и министри са принудени да правят публични изявления, в които да признават пронатовската позиция на министър-председателя на страна, която е пълноправен член на НАТО, само защото опозиционен политик се е усъмнил с думи в това... Объркано ли звучи? Ами то е объркано. Изказване на Радан Кънев в сутрешен блок, че премиерът Бойко Борисов подкопава усилията на външния и военния министър за НАТО, последвано от остра реакция от самия премиер и почти принудителни декларации от двамата министри, че това не е вярно, не може да се превръща в основната геополитическа тема на България. Но се превърна.
Провинциалният мащаб на политическия разговор отново надделя над ясните, принципни и последователни позиции. Това става все по-видно в последните месеци, когато България е обградена от нови по степен на драматичност събития. Досега беше сравнително лесно – този ми е съюзник, този ми е традиционно близък, всички искаме мир, всички искаме „взаимноизгодно сътрудничество", както звучи дипломатическото клише. В годините на конструктивни отношения между Европейския съюз и Русия, между ЕС и Турция, както и между самите Русия и Турция, за България беше лесно. Големите кораби се движеха в горе-долу обща посока, а за София бе достатъчно да се държи за тях и да балансира дотолкова, доколкото да не падне от своята си лодка.
Днес не е като вчера
Бързата промяна на ситуацията завари българското управление неподготвено. Нагласата „да се разберат началниците" не работи в променената обстановка. На България вече твърде често й се налага да има позиция, а политиците са лишени от навика да отговарят на въпроса защо. Ако изборът на България е в ЕС и НАТО, то избирателите рядко чуват защо това е така. Ако България не приема анексирането на чужди територии, пък било то и от Русия, то повечето политици не искат да обяснят защо. Ако България уважава човешките права и изразява загриженост за потъпкването им в съседни или не съвсем съседни държави, управляващите отново не се опитват да дадат отговор на основния въпрос.
Неспособността за заемане, заявяване и защитаване на политически позиции не е нов проблем за българското управление. Просто сега това става видимо, защото преди можеше да се мине между капките. След Крим, след изострянето на отношенията между Русия и Турция, след контрапреврата на Ердоган, България се озова в ситуация, когато старите навици за вечно балансиране предизвикват комични ефекти. На този фон е истинска приятна изненада как премиерът и президентът назоваха директно проблема в днешна Турция – първият предупреди за „ескалацията на реваншизъм и спиралата от насилие", вторият призова да не се позволи „страната да бъде въвлечена в безкрайна спирала на репресии". Ако питате българската публика обаче как се държаха политиците покрай кризата в Турция, то ще чуете за един съвсем различен случай.
Нескандалът с посланик Нейнски
В първите дни след неуспешния опит за преврат политици, институции и медии се занимаваха със сюжета „Защо мълчи посланик Надежда Нейнски" (посланик на България в Турция – б.а.). Опитът за политическо-медийна атака към външнополитическия отбор на правителството е само част от картината. Въвличането и на държавни мъже и жени в обяснения кой на кого е дал интервю и кой на кого е забранявал или не е забранявал да прави изявления успя да подмени истинските въпроси към българската държава – как оценява ставащото в Турция, какви рискове калкулира за гражданите и бизнеса, може ли да защити интереса на стотиците хиляди хора с български паспорти там? И докато този нескандал посажда съмнения в адекватността на управляващите по-скоро сред българската публика, то сериалът с несъществуващата флотилия и идеята на премиера за демилитаризацията на Черно море отекнаха извън България.
Каквито и да са скритите замисли зад тези рязки разминавания във външнополитическите позиции на премиер, президент и военен министър, резултатът е, че България изглежда неадекватна на новите условия. И ако според нечий сценарий, целта е да се спечели временно благоразположение на Москва, за да се стигне по-лесно до сделка за продаване на поръчания и несъществуващ още реактор за АЕЦ „Белене" на Техеран, наивността става още по-видима. Кой ще вземе насериозно подобни пируети. Без осъзнаване на променената ситуация и увеличените отговорности на управлението, България ще бъде абонирана за подобни нескандали. Ще се лута в разнопосочните течения, ще се блъска в големите кораби и ще изглежда просто като ненадежден партньор. И за едните, и за другите, и за третитe.
