В България съществуват десетки институции, чиято задача е да закрилят детето и да уреждат правата му. Защо въпреки това ние всекидневно ставаме свидетели на безотговорности и престъпления спрямо децата
Наблюдавам с тревога следния парадокс: колкото повече се опитваме да въведем ред в обществото си, толкова по-голяма сякаш става бъркотията. В държавата и в главите ни. Изглежда се омотаваме в кълбото от безброй закони и поправките към тях, наредби и допълненията към тях, изборни кодекси и промените в тях. Толкова много "предписания", че правилата се формализират. Не е изключено да расте и некомпетентността на тези, които ги съчиняват. Все едно нямат досег до другите, които би трябвало да ги изпълнят, иначе защо ще се къса логическата нишка.
Не са ли децата най-ценното?
Напоследък по темата ми се натрапват случаи, които условно казано, имат общ знаменател: децата. В менюто на един старозагорски ресторант с големи букви е изписана забраната за присъствие на деца и детски игри, а също и уточнение, че престъпилите я плащат сметка с 50% надценка. Оставяме настрана дори сигналите до Комисиите за защита на конкуренцията и за защита от дискриминация, наложената глоба на собственика на ресторанта от първата комисия и абсурдното решение на втората, че "в случая няма дискриминация по признака семейно положение", обжалвано от майка на три деца. Оставяме ги настрана, именно защото потвърждават парадокса за бъркотията на формалния ред.
По-съществено е да си зададем важния въпрос: защо в България, предизвикателно застрашена от демографска криза, децата все по-често се превръщат в тегоба и дразнение, защо биват изтикани в ценностната ни система на съвсем неправилно място? Да не би да губим инстинкта си за самосъхранение, щом естеството на детското присъствие - със смях, викове, плач и шум - започва да ни дразни? Случаят в старозагорския ресторант просто е бил "записан черно на бяло", затова и посочен, и забелязан масово – но аз наблюдавам все по-често тенденцията на отказа да се главоболим с деца, все едно наши или чужди, чувам я в във "високо-егоцентрични" разговори на успели хора, усещам я като проява на глупаво високомерие спрямо най-човечната ни земна мисия. А именно: да отгледаме децата си.
На гърба на болните деца
Вторият случай гръмна като бомба: арестите във Фонда за лечение на деца. Мненията са поляризирани, тъй като фокусът е изместен от болните и нуждаещи се дечица върху казуса "извършвани ли са злоупотреби или това е просто поредната шумна акция за отвличане на общественото внимание". Предстои да видим – а може би и да платим още едно поредно, спечелено в Страсбург дело. По-страшното е, че допускаме формалните правила да произвеждат бъркотия, удвояваща и без това непредставимото страдание на болните деца и родителите им. Дали некомпетентността не се налага и тук, където е напълно недопустима?
В България съществуват десетки институции и нормативни документи, чиято задача е да закрилят детето, да уреждат правата му, да му осигуряват среда за нормален растеж, достъп до образование и т.н. Да спра дотук с високопарния административен жаргон, защото всекидневно ставаме свидетели на безотговорности и престъпления спрямо децата: насилие в семейството, тормоз в училище, агресия, драстични социални неравенства и криворазбрани обществени норми. Накрая и пример отпреди два дни: шофьорка блъска дете на пешеходна пътека и бяга. На мен ми се къса логическата нишка, а на вас?
