Безспорно водещо политическо събитие за България през 2016 година е провеждането на предстоящите президентски избори. Определящо е, че дълбоките геополитически процеси, които протичат в света и тежката политическа и социално-икономическа обстановка у нас ще ги повлияят. И тук голямото предизвикателство не е само пред българския избирател и политическа система, но пред обществото ни като цяло.
За проведените до сега 5 избора за държавен глава в общественото съзнание се формира противоречивата представа за това какво всъщност и какво на практика представлява тази институция. Избраните четирима президенти оставят различни, за съжаление диаметрално противоположни, представи за осъзнаването на тази институция. Всеки един избор, неминуемо, бе отражение на съответната външна и вътрешно-политическа конюнктура.
Президентът Желю Желев, първият демократично избран президент, получи вота от стремлението на народа ни, че България тръгва по нов път на развитие. Политическите сили, които излъчиха тази кандидатура много бързо се разочароваха от своя избор и в края на манадата му го бламираха и не го номинираха за втори мандат.
Петър Стоянов, издигнат от СДС през 1996 г., бе избран като втория президент, който трябваше да наложи евроатлантическата и европейска ориентация на страната. И при него политическите сили, които го издигнаха и подкрепяха, както и самият той, не успяха убедително да покажат на българската общественост, че това е полезен избор и той не успя да реализира втори мандат, независмо от участието му в изборите.
Георги Първанов, през 2001 година, успя да консолидира около себе си широка политическа и гражданска подкрепа и бе избран за президент с надеждата за социална справедливост, сигурност и просперитет на държавата. Нещо, което в значителна степен той успя да осъществи и съвесем закономерно му донесе втори мандат.
Росен Плевнелиев, определен за кандидат от ръководството на ГЕРБ, бе избран с очакванията за трайното и необратимо интегриране на страната ни в ЕС и военния алианс НАТО. До този момент той успешно реализира тези нагласи, но е изправен пред обществен и политически срив на доверие поради очевидното си преиграване.
Забележка:
2000 г. Президент Петър Стоянов
мин. председател- Иван Костов
2006 г. Президент Георги Първанов
мин. председател- Сергей Станишев
2016 г Президент Росен Плевнелиев
мин. председател- Бойко Борисов
Обобщеният извод за невъзможността да се спечели втори мандат от неуспелите е, че не успяха да изпълнят изцяло най-главната отговорност на държавния глава- Президентът да бъде обединител на нацията ( IV ПРЕЗИДЕНТ НА РЕПУБЛИКАТА, чл.92(1),"Президентът е държавен глава. Той олицетворява единството на нацията.....).
Нещо повече, те не само прокарваха разделителни линии в обществото, но бяха и в политическа конфронтация с ръководствата на партиите, които ги бяха номинирали. И за да не бъдем голословни: Президентът Желю Желев, по същество, бе бламиран от политическата сила, която го издигна, защото той бе "причина" правителството на Филип Димитров(СДС) да си подаде оставката. Президентът Петър Стоянов бе в остър конфликт с министър председателя Иван Костов и на изборите имаше за опонент, освен Георги Първанов, и съпартиеца си Богомил Бонев. Подобни процеси се развиват и с Росен Плевнелиев - днес.
Това, което днес ни вълнува, обаче, е имаме ли необходимите предпоствки като държава, като общество и народ да изпълним и уплътним със съдържание президентската институция, така че тя да е максимално работеща за нас. Човекът, който избираме за президент с авторитета си, морала и професионалния си опит да прави респектираща институцията, а не тя да му служи за житейски трамплин.
В рамките на действащата конституция, която определя управлението на страната като парламентарно, ролята на Президента, да се постигне ефективно взаимодействие между трите власти (законодателна, изпълнителна и съдебна) е определяща. И това може да се получи, ако Президента е личност- авторитетна, призната от обществото. Досегашната практика недвусмислено показва, че това е невъзможно да се случи, ако не се излезе от тясно партийната рамка. А това изисква съъдържателен дебат и отговорните и смели решения.
Всички вече знаем, че България представлява следното:
Нещо друго, но не и суверенна, отстояваща интересите на обществото и човека, държава. Нито една от властите не осмисля съществуването си. (последните проучвания на ГАЛЪП потвърждават, че хората осъзнават това много добре ). Вече четвърт век се люшкаме в хаоса на беззаконието, политическото лицемерие и чуждопоклонничество .
Пораженията могат да се видят навсякъде.
1. Политическата система в България е дискредитирана тотално. Няма политически субект, който да изразява прокламираните от него социални цели и отговорности.
2. Държавното устройство се превърна в заложник на политическата система. Народното събрание, Президентът, Министерският съвет, и съдебната власт функционират формално в конституционната си дефинираност
3. Липсата на държавни политики защитаващи националния интерес доведе до това, че местната власт, етическите общности и локалните икономически интереси да формират териториални "автономии"..
4. Обществото и отделния гражданин са загубили вяра в държавността и затова всеки търси своето спасение сам.
5. Икономическият колабс, настъпил след безогледното унищожаване на производствения потенциал на страната и ширещата се корупция, превърнала се в норма на поведение. Кретащия ни бизнес разчита на средствата от европейските фондове и бюджета, които по споменатите вече причини отново се съсредоточават в едни и същи хора.
6. Банковата система на страната е откъсната от стопанския живот на държавата. Тя не подпомага приоритетно бизнеса и предприемчивостта
7. Неправителствените организации, браншовите съюзи, синдикатите са слугинаж и инструмент на политическите и икономическите фактори за прокарване на лобистки закони, проекти и решения.
8. Държавната и местната администрация не работи в интерес на обществото и гражданите. Бюрократичният произвол е взел връх и обслужва изцяло олигархически интереси.
9. Съдебната система не е излизала от колабс и прокламираните реформи, едва ли ще се състоят при наличието на такава силна симбиоза между политически и икономически "елит".
Преходният период не създаде устойчива морална ценностна система. Пълната абдикация на социалните институти- училище, семейство и религиозни общности от човека, гражданина доведе до обществен нихилизъм, самоуправство и себеустройване. Българинът все по-ясно вижда своето спасение извън страна си, не вярва на държавата и нейните институции и гледа как да ги заобиколи.
Именно това състояние на страната ни превръща избора на президент сега в съдбовен избор.
Българският народ има истинска потребност от обединител, а не от "назидател". Не случайно Законодателят е вменил на Президента да е водещ в националния диалог, да е автентичният говорител на народа, а не изразител на чужди, тесно партийни и частни икономически интереси. Всичко това предполага политическите партии да осъзнаят, че ако не работят за такъв подход при номинирането на кандидатите за Президент те обричат и собственото си съществуване. Не може да се правят компромиси. Трябва ни човек, на който имаме доверие, доказан професионалист с постижения. Нужен ни е президент с международен авторитет, носител на диалога като форма на общуване, търсещ консенсус и разбирателство. Президентът трябва да бъде авторитетна личност, за да върне респекта на институцията.
