Един ден през 2008 г. един приятел ми се обади, за да ми
каже, че според него светът може да е към края си. Той не беше религиозен фанатик, работеше на финансовите пазари. "Леман брадърс" тъкмо беше фалирала, а международната финансова система сякаш бе в предсмъртната си агония. Както би се изразил Маркс, сякаш бе дошла последната "криза на капитализма".
Но светът не свърши. Нито пък дойде международна революция
на пролетариата, макар че няколко десетилетия по-рано това
можеше и да се случи. В миналото финансов колапс с мащабите на
този от 2008 г. би вдъхновил могъщите някога революционно
настроени марксистки и полумарксистки политически партии от
Западна Европа да излязат на улицата. Но понеже макрсизмът бе
така силно дискредитиран от разпадането на Съветския съюз, две
десетилетия по-късно нямаше никакво желание за радикална
революция. Икономическата мода дори и в политическото ляво,
изглежда, се бе изменила.
Осем години по-късно ситуацията се различава драстично.
Мнозина забелязаха, че старомодната левица се е завърнала.
Коалицията на радикалната левица (СИРИЗА) в Гърция, "Подемос" в
Испания и британската Лейбъристка партия на Джереми Корбин, във
всички тях има радикали, които ако можеха, биха одържавили
отново индустрията и биха сложили край на свободната търговия.
Но по-забележителната и по-малко очебийна промяна е в онзи
лагер, който наричахме крайна десница. Националистическите
партии в Европа, които дълго време бяха отхвърляни като
маргинални групировки, в момента печелят гласове, като
възприемат дискредитирани преди това "левичарски" идеи.
Типичен пример е френският Национален фронт (НФ). Макар и
по-известна с антиимигрантската си реторика, под ръководството
на Марин льо Пен партията възприе и някои от символите на
старата левица, както и някои от постановките й за
икономическата политика. Преди няколко години НФ започна да
организира митинги на 1 май, традиционния международен празник
на социалистите.
На един от тези митинги през 2014 г. Льо Пен нападна
"драконовските мерки за строги икономии", които облагодетелстват
"глобализираните елити за сметка на хората". Тя и колегите й
също така заклеймиха "неолибералната" политика, която се смята,
че обединява френската левица и френската десница, както и
Европейския съюз. Вместо това НФ иска да замени "елитарната
система" със "силна държава", която да облага с данъци вноса и
да национализира чуждестранните компании и банки.
Онези, които си мислят, че плановете на Льо Пен звучат
пресилено, е възможно с изненада да открият, че на други места
те вече биват осъществявани на практика. В Унгария
национализацията на банки - или по-скоро повторното
национализиране на преди това приватизирани банки, не е някаква
далечна цел, а централна част от програмата на правителството.
Премиерът Виктор Орбан използва наказателни данъци и регулации,
за да подплаши чуждите банки, и директно изкупи други. Целта му,
както заявява той, е да се даде повече контрол на унгарската
държава над финансовия сектор в страната. Възможно е също той да
се надява да възроди привилигированото отношение, което
държавните банки традиционно оказват на приятелите на политици
(елиминирането на фаворизацията бе сред основните цели на
приватизцията през 90-те години).
Банките са мишена и на полската националистическа партия
"Право и справедливост", която съвсем наскоро ги обложи със
сериозен данък и призова за "реполонизиране" на чуждестранните
банки и други компании с чужди собственици. По-важни за
неотдавнашната й изборна победа обаче бяха обещанията за
увеличаване на социалните разходи. Подобни обещания, които
някога бяха смятани за "левичарски", сега са доста често явление
при новата "десница". Партията за независимост на Обединеното
кралство иска да похарчи 3 милиарда лири за Националната здравна
служба. Националистическите партии в Дания и Швеция също
агитират за засилване на социалната държава, но само за тези,
които са датчани и шведи по рождение.
Дори Австрийската партия на свободата, която преди говореше
на езика на класическия либерализъм, сега се опитва да се хареса
на левите избиратели. Сегашният й лидер Хайнц-Кристиан Щрахе
звучи доста сходно с Льо Пен, когато напада "неолибералния"
консенсус, грабежите на глобализацията, злините на международния
капитал и нуждата от революция на масите. Звучи доста сходно и
с марксистите от едно време.
Може би това е опортюнизъм. Но е погрешно подобен език да се
отхвърля на основанието, че звучи нелепо и крайно. За
по-младите избиратели дори и най-дискредитираните идеи могат да
изглеждат като нови особено когато са подкрепени от кампании в
интернет и операции на тролове, които са неподатливи на
контраргументи. Само защото национализацията, протекционизмът,
фискалната безотговорност и наказателното облагане вече са
изпробвани в миналото и са се провалили, не значи, че един ден
някой няма да ги изпробва отново особено ако им е сложен етикет
с лъскав нов национален флаг, вместо изхабените сърп и чук.
БТА
* Ан Апълбаум е известна американска публицистка и политическа писателка. Носителка на наградата Пулицър за книгата "История на Гулаг". Колумнист на "Вашингтон пост", постоянен автор на "Уолстрийт джърнъл", на "Файненшъл таймс" и "Економист". Директор на Форума за преход (Transitions Forum) в Института "Легатум" (Legatum Institute).
