Когато населението се превръща в общество, а публиката - в граждани, политиците треперят. Защо на много от тях им е толкова лесно да говорят едно, а да правят обратното? 

Приетите през декември конституционни поправки, които с един замах обезсмислиха съдебната реформа, дадоха много отговори. Разбра се, например, доколко искрени са били целогодишните всекидневни заклинания за реформи. Видя се кой за какво се е борил, докато е разигравал позата на смел реформатор. Както и къде минава границата, отвъд която мнозинството от българските политици не смеят да пипат.

При леко отместване на гледната точка обаче, може да се види как тези събития хвърлят светлина и встрани от политическата сцена – там, където е седнала публиката. И дават отговор на друга група въпроси. Като например:

Защо на огромна част от народните представители им е толкова лесно (без да се притесняват от „народа") да говорят едно, а да правят обратното, като дори се отметнат от собствените си подписи?

Защо за провала на съдебната реформа протестират малцина и за кратко, а за, да кажем, поскъпването на винетките (с някакви си 2-3 лева на месец) протестите не спират?

Защо, въпреки убедителната победа на „здравите" сили, създадените и контролирани от тях „медии" продължават още по-безмилостно и с още по-мощни залпове от нечистотии да громят победените за пореден път - малцината активни привърженици на промяната?

Един отговор

В отговорите на всеки от тези въпроси навярно има по нещо конкретно и специфично. Но има и нещо общо, което ги обединява. То е свързано не с политиците, а с по-голямата част от населението. С отношението на мнозинството към заобикалящия го свят, с неговата информираност, ангажираност и отговорност.

Когато населението се превръща в общество

Като става дума за отношението му към споменатите събития от края на миналата година, в това мнозинство условно могат да бъдат разграничени три основни, преливащи се една в друга, групи.

В първата са онези, които не разбраха или, по-точно, не положиха достатъчно усилия, за да се информират и разберат фундаменталното значение на конституционните поправки за съдебната реформа. И по-конкретно – на текстовете, свързани с квотите в двете колегии на Висшия съдебен съвет. Органът, който в днешния си вид е нещо като команден пункт на статуквото, инструмент за подчиняване на цялата система на частни политико-икономически интереси. Затова за тези хора станалото не е достатъчно видим дразнител, който да ги изведе на улиците. Какъвто, примерно, бе Пеевски, поставен начело на специалните служби. Затова е лесно да се обяснява, че промяната в конституцията е „едно голямо нищо", че всичко се прави за постове и че не е станало кой знае какво, защото „истинската" реформа тепърва започвала с промени в други закони...

Във втората група са онези, които въобще не разбират връзката между съдебната реформа и личното си благосъстояние. Не разбират, че липсата на върховенство на закона и на работеща съдебна система се отразява пряко върху икономиката, конкуренцията, инвестициите, работните места, публичното и личното богатство. Затова е лесно на тези хора да им се обяснява, че съдебната реформа била занимание за един разглезен и незаинтересован за „истинските проблеми на хората" елит, че другите реформи били много по-важни и че, примерно, „инфраструктурата е най-голямата реформа".

В третата група пък са онези, за които устройството и функционирането на демократичната държава са изцяло и напълно „тъмна Индия". За тях връзка между политиката и живота не съществува. Те периодично си избират някой спасител и после се разочароват от него. Макар и по принцип да мразят политиците, тези хора са тяхната най-сигурна „социална база" - защото се манипулират най-лесно и затова са безопасни.

Циментиране на опростачването

Ясен Бояджиев

Подобно състояние на населението е идеалната среда за политическото мимикриране и паразитиране. Иначе казано, колкото повече откровено невежество, ценностна дезориентация, неангажираност и неинформираност, толкова по-добре. Затова десетилетия вече се полагат целенасочени и системни усилия за масово опростачване. Затова, за циментирането на това опростачване, в последните години бяха инвестирани и продължават да се инвестират огромни средства в огромен рояк от машини за дезинформация, правещи са на медии. Тези „медии" с усилен денонощен труд цяла година подготвяха и опаковаха онова ключово гласуване от над 200 народни представители на обезсмислящата съдебната реформа конституционна поправка.

Така стигаме до последния от трите въпроса, с които започнахме: защо, въпреки убедителната победа на „здравите" сили, „медийната" кампания срещу малцината активни носители на промяната не отслабна, а напротив – залповете от лъжи и мръсотия продължиха и се засилиха? На общо взето отчайващия фон, отговорът на този въпрос е може би оптимистичен: вероятно повелителите на тази кампания съзират все повече пукнатини в цимента на опростачването и трескаво се опитват да ги запълват и замазват. Техният страх е може би симптом, че все по-голяма част от населението се превръща в общество. Че все повече хора напускат местата сред публиката и се превръщат в граждани.

DW