Мантрата, на която се крепи политическото статукво в България, се нарича "стабилност". Именно тя трябва да попречи на разпадащите се партии да се саморазобличат като една-единствена формация – с общи цели и интереси.

Започнала с усещане за монолитност на партийните субекти у нас, 2015 година си отива с усещането не просто за шизофренно раздвоение на политическия живот, а за цялостно раздробяване. В края на една година на власт на четворна коалиция от девет партии, на едни избори по-късно, в които уж всеки беше срещу всеки, и на няколко формации по-малко България изглежда напълно непригодна за случващото се в западния свят, към който се опитва да се причисли.

След като мантрата „реформи" се изчерпи с грандиозния провал на конституционните промени, правителството неистово се нуждаеше от нова опорна точка, върху която да закрепи оставането си във властта. Като вече опитен не управленец, а задържащ се на власт политик от родната реалност, Борисов веднага успя да открие нов център на правителствената тежест. Стабилността. За да се запази тя - стабилността, е необходимо, разбира се, да се запази не просто настоящата правителствена конфигурация, а и политическото статукво, в което и властващи, и опозиция имат точно определени места, свързани с пропорционално разпределени блага.

Дребните подкупи

Политическата 2015-та е времето на дребните „подкупи", които осигуряват безалтернативността, в която се озовахме въпреки цялостния разпад на партиите. Реформаторите получиха непропорционално голям брой министерства за електоралната им тежест. Патриотичният фронт пък се сдоби със сфери на влияние, осигуряващи му укрепване на позициите. АБВ - с вицепремиер, а в последствие и с шанса да бъде двигател на унищожаването на съдебната реформа, което няма как да не е довело до „възнаграждение". БСП получиха омбудсман. ДПС – поредните фирми, свързани с Пеевски, които ще строят магистрала „Хемус". "Атака" се радва на традиционната безнаказаност. А всички партии заедно получиха бонус, следствие от отказа да се разследва аферата КТБ.

Безалтернативният пазител на "стабилността"

Привидната стабилност у нас се дължи именно на подобни дребни „подкупи", които формациите получават. А в замяна на това те гарантират безалтернативността на Борисов.

Но ако надникнем отвъд привидностите, ще се сблъскаме с няколко прости констатации. Партийната система в България никога не е била в по-голям срив. Партиите изглеждат като една обща маса със сходни интереси и без желание за конкуренция.

Парализа на политическото

Към момента у нас няма нито автентична левица, нито автентична десница. БСП е проруска партия, без съществен свой облик извън русофилията си. ГЕРБ в никакъв случай не може да бъде наречено дясно формирование. А Реформаторският блок, който с претенция се зовеше нещо като приемник на автентичната десница, се разцепи (напълно очаквано) на про и анти ГЕРБ крила. ДСБ пък също се разцепиха на ... про и анти Борисов.
От тази гледна точка - нормалният политически живот, стъпил условно казано, на два крака – ляв и десен, изглежда парализиран. И в абсолютна неспособност да пази равновесие. Затова засега компенсира с хаотични движения в пространството, които някои могат да нарекат гърчове, други - танц. И в крайна сметка всичко зависи от гледната точка.

Какво се случва с останалите политически субекти?

И още разцепления: ББЦ на Бареков се преименува на БДЦ без Бареков и изчезна. Остатъците от нея обаче се ползват като последен инструмент за запазване на съществуващи положения. Справка – конституционните промени.
Патриотичният фронт на Красимир Каракачанов и Валери Симеонов вече все по-често е ВМРО и НФСБ. Двете партии, макар и в една обща коалиция в парламента, имат - както редовно се оказва - различни позиции. Различията пък са породени най-често от разбиранията за консумиране на властта. И те не започнаха със самостоятелното явяване на местните избори, дори да звучи парадоксално – започнаха с общото влизане в управлението.

Какъв избор, щом и едните, и другите...

Невзрачната АБВ, която на практика няма различна физиономия от доскорошния президент и лидер на формацията Георги Първанов, произведе един наглед европейски ориентиран социалист в лицето на Ивайло Калфин и послужи няколко пъти за патерица на ГЕРБ и ДПС в различни невралгични ситуации. Нищо чудно фигурата на Калфин да бъде ползвана именно по този начин и на предстоящите догодина президентски избори.
От националистическа партия "Атака" се превърна в проруска шумна формация, която опитва да открадне електората на и бездруго оредяващата откъм подкрепа (а и откъм тези) БСП.

ГЕРБ макар и привидно стабилна, очаквано губи подкрепа, въпреки че на фона на останалите партии изглежда най-силна. А това е най-лесно различимо във все по-честото прибягване на Борисов до услугите на ДПС.

Добрата новина обаче е, че тези услуги ще стават все по-евтини, заради обективния срив в Движението, който започна със загуба на основни позиции на партията по време на изборите. И завърши малко преди Коледа с отстраняването на Лютви Местан от поста председател. Без да преувеличаваме неговата тежест, с разделението в парламентарната група на ДПС, и в Кърджелийския регион (безспорно важен за партията), както и назначаването на трима с нищо не блестящи уж политици за шефове на партията, започна дългоочакваното роене на движението. Засега партията се държи цяла единствено от здраво изградените бизнес обръчи.

С предстоящото неминуемо разклащане на политическата ситуация у нас нищо чудно идната година да започне процес на преразпределяне на блага – в и от ДПС.

Най-сигурният лакмус за цената на движението, а и неговото влияние ще бъдат по традиция обаче президентските избори. Този път те няма да са завършек на борба за влияние, а напротив – ще отключат нови процеси. Най-вече на разчистване на терена.

DW