На площада по време на протестите от последните вечери беше
поискано отпускането на 10 процента от брутния вътрешен продукт
/БВП/ за здравеопазването. Беше поискано отпускането на други 10
процента от БВП за образованието. Беше поискана друга
политическа класа, друг начин за правене на политика. Беше
поискана резултатна публична администрация. Или поне нормална.
Бяха поискани базисни условия за това човек да поиска да остане
в Румъния и да може да живее нормално.

Румъния не може да си позволи да харчи 10 процента от БВП за
здравеопазване, при условие, че държавата разполага само с
33-34 процента от БВП за обществените услуги. Това би означавало
около 15 милиарда евро, тоест около три пъти повече отколкото в
момента. Приходите на държавата обаче представляват една трета
от националната продукция, от стойността на икономиката. Това би
означавало над 30 процента от разходите, при условие че близо
60 процента от разходите на държавата вече отиват за субсидиране
на пенсионната система и заплатите на бюджетните служители. Не
би останала нито стотинка за нищо. Същото се отнася и за
образованието.

Това не означава, че "площадът" не знае какво иска. Знае
много добре. Всички знаем. Но как да поискаш по ясен начин
нормалност? Как да не поискаш нещо изключително в настоящата
ситуация? "Може би, ако имат по-големи заплати, ще работят
повече, по-добре. Може би по този начин предоставящите
обществени услуги ще бъдат по-близки до клиентите и същевременно
техни закрилници", мислят много хора.

По някакъв начин вчерашните и днешни политици са наложили
идеята, че по-добри обществени услуги могат да бъдат произведени
само с повече пари. До известна степен имат право. По-добрите
заплати в бюджетния сектор обаче не носят задължително по-висока
продуктивност или по-добронамерено или поне нормално отношение
към гражданите. Парламентаристите печелят три пъти повече от
средната нетна заплата за страната. Над три пъти повече,
отколкото се получава в здравеопазването или в образованието. Но
работят ли повече? По-добре? По-резултатни ли са?

Една усмивка не струва нищо. Една протегната ръка за помощ,
а не, за да вземе банкнота, не струва нищо. Вниманието и
търпението на един преподавател не могат да бъдат измерени с
пари. Времето, прекарано от един лекар с негов пациент, в което
да му обясни просто и ясно какво е положението и какво може да
се направи, не могат да се трансформират в пари. Да имаш чувство
за дълг не струва нищо и не изисква бонуси, премии или
по-висока заплата.

Площадът знае какво иска: смяна на манталитета на
политиците, на някои служители в здравеопазването, в
образованието, в публичната администрация, в държавните
предприятия. Заради невъзможността да се извърши тази промяна за
една нощ някои от протестиращите заговориха за по-щедри
средства за тези сфери.

Също както предсрочните избори не могат да донесат за една
нощ друга политическа класа и друг начин за правене на политика,
така и по-големите заплати в бюджетния сектор не могат
непосредствено да донесат по-добро качество. Гарантирането на
един минимален, достоен, праг на заплатите, давани от държавата,
е строго необходимо. Манталитетът обаче няма да се промени.

Макар че може би не предложиха най-добрите или ясни
решения, десетките хиляди протестиращи, които поискаха през
последните дни промяна на Румъния, които твърдо настояха за
правото си да живеят нормално, дадоха един много силен сигнал,
включително към бюджетната система: "Искаме това, което
заслужаваме, искаме услугите, за които плащаме". Този натиск,
ако продължи да бъде упражняван, ще има много по-големи ефекти,
отколкото увеличението на заплатите, които икономиката и без
това трудно си позволява.

БТА