Според Мирча Елиаде, когото ще си позволя да цитирам няколко пъти в текста, “мисленето в образи е присъща черта на човешкото същество, [която] предшества говора и логическото, разумно разсъждение…” В книгата си “Образи и символи” Елиаде пише: “...Символът, митът, образът са част от субстанцията на духовния живот”, но пояснява, че “те могат да бъдат прикривани, осакатявани, принизявани…”

Такъв пример за осакатен образ, според него, е “митът за Земния рай”, оцелял до днес във възхвалите на райските острови в океаните, въпреки географските опровержения, според които те са „равнинна местност, монотонен пейзаж, нездравословен климат, грозни и дебели жени...“

Българският демократичен мит за формата на самоуправление, при което политическият елит е воден изцяло от интереса на суверена, на обществото, е сериозно “осакатен и принизен” до “нездравословните, грозни и дебели” образи на управниците.

Наскоро излезе книга. “Бойко Борисов. (В) Първо лице”. Благодарение на един приятел прочетох няколко страници от нея. Веднага налетях на фразата, с която Борисов описва всички, работещи в държавния сектор, като кратуни.

“Грозните и дебелите”, бих допълнил, разгърдените и разпасаните, облечените и огащените в анцуг, създават собствена историческа реалност. В нея примерите за добрите демократични механизми и употребата на властта в полза на обществения интерес са като “сънища и бленувания…” Утопични видения, които “прехвърлят исторически създаденото човешко същество в духовен свят, безкрайно по-богат от затворения кръг на неговия „исторически момент“.

Бленуваното остава непостижимо заради нездравословните правила и механизми, по които “грозните и дебелите” са настроили своята мачкаща политическа машина у нас. Непостижимостта на цивилизованите обществени взаимоотношения подхранва средата за носталгия по миналото, което се “превръща в първообраз и жалба по отдавна заличено в историята време…”

Все пак, непосредственото, близко минало, към което “грозните и дебелите” провокират носталгични чувства, е морално уродливо; естетически е непълноценно; то е нехуманно и противозаконно. То е бездуховно, защото истината и духовността систематично бяха потъпквани. Всичко бе впрегнато в служба на материалистическия светоглед за “Идеалното общество”, изграждано с терор и насилие.

Нездравословната носталгия е в помощ на “грозните и дебелите”. Тя им позволява да привлекат вниманието на посттоталитарния демократизиращ се човек, който притежава “осакатена и принизена” чувствителност, неспособна да се адаптира в съвременния демократичен свят именно заради своята бездуховност.

Противоречието между грозотата на реалността и чистотата на образа поражда нужда от обществено освещаване. От санктификация, която приема формата на показен имитиращ ритуал. Символите на вярата и истината допълнително се осакатяват и принизяват до неразумни и нелогични, агресивно наложени лъжеобрази. Властта придобива бутафорна святост и демонстрира лицемерна боязън от “началника”, само в светлината на прожекторите.

В услуга на новообразите, в квазидемокрацията ни навлизат “пророчествата” и “народната мъдрост”, изречени от устата на “народни професори”. Вярата се профанизира до открития на вампири и мощи на велики светци, прокрадващи се в публичността сред “голи българки, отишли да ги видят, сложили нещо на зърната на циците си” (по Божидар Димитров) и “свята и жива вода”, сипана в бидони за кисело зеле или пластмасови бутилки втора употреба.

Тези “пророчества” и “предсказания” санктифицират властта, придавайки ѝ “сакрален” образ в лъскава опаковка, криеща евтина и некачествена стока.

Истината и светостта, вярата и религиозният сантимент стават жертва на масовата псевдокултура на “осакатената и принизена” духовност.

Образите и символите на вярата и одухотворяващото им въздействие са подменени от евтини имитиращи сувенири с метализиран блясък, раздавани в притурката на някой обслужващ "грозните и дебелите" вестник.

Вярата и традициите се превръщат в груб и натрапчив, нахално и агресивно наложен кич.

Демокрацията се превръща в “безполезна” листовка с правила и предписания, която всеки бърза да изхвърли, без да я прочете.