Доскоро отписваха сенатора Бърни Сандърс като нереален кандидат за номинацията на Демократичната партия за президент. С пълно основание. Статистиката сочи, че от поне век насам в Белия дом печели онзи, който е събрал повече пари за кампанията от съперника си.
Кампаниите са колкото предизборни срещи, толкова и залагания, в които участват мултимилионерите. Познаят ли "печелившия кон", после получават стократно повече във вид на услуги и отстъпки от обществения интерес. Тази дискретно премълчавана особеност на американската изборна система стана съвсем скандална, след като консервативният Върховен съд отмени тавана върху даренията. Към поста на президента вече посягат персонажи като губернатора на Уисконсин Скот Уокър, джобен фаворит на милиардерската фамилия Коук.
Бърни Сандърс е събрал само 15 милиона долара, докато Хилари Клинтън, например, се очаква да събере няколко милиарда. Той, обаче, обръща своята ахилесова пета в свой Ескалибур.
Сенаторът директно каза на мултимилиардерите: "Не приемам пари от вас". В резултат броят, не на парите, а на личните дарители с малки суми е по-голям, отколкото на когото и да било от "големите" претенденти. Вместо пари за имиджова реклама, той печели ентусиазирани активисти. Само за една седмица в страната са протекли 35 хиляди организационни срещи на доброволци в неговата кампания с общ брой 100 000. Събира тълпи от по над 10 хиляди души и залите не побират желаещите. Докато събранията на всички други са с по 1-2 хиляди души, най-често дирижирани заради телевизионните камери.
Политиката в Америка се е превърнала в покупко-продажба и не можем да бъдем изненадани, когато гейзери на автентичен демократизъм внезапно пробиват кората на статуквото. Колкото и г-жа Клинтън да заиграва с лява риторика сега, 77-годишният Сандърс като дългогодишен сенатор винаги е гласувал за това, което предлага. За разлика от нея, той не е подкрепял данъчни облекчения за свръхбогатите, орязване на социални програми, засилване на репресивните функции на правосъдната система, военни авантюри. А тълпите, които привлича, показват, че не той прибягва до популизъм, а значителна част от Америка е отпушила ушите си за неговите послания.
Речите му са пълни не с възпламеняващи лозунги, а със суха статистика. "Нещо дълбоко не е наред, когато горната една десета от населението притежава почти толкова, колкото долните 90%", казва той. И още: "Има нещо сбъркано, ако 58% от новосъздадения доход отива при горния 1%". "Въпреки експлозивния ръст на технологиите, медиалният семеен доход е с 5 хиляди долара по-малък, отколкото беше през 1999 г.". "През последните 40 години голямата средна класа на Америка, за която светът ни завиждаше, изчезва".
От това следва обобщението на Сандърс: "Живеем в най-богатата страна в историята на света, но почти никой не го усеща, защото цялото богатство се намира в ръцете на малцина". Или още по-кратък и логичен извод: "Америка е олигархия".
Сандърс не само отказва благосклонността на свръхбогатите, но дръзва открито да им хвърли ръкавицата. "Имам послание към милиардерската класа, и то е просто и пряко: не може да имате всичко. Не можете да получавате огромни данъчни облекчения, докато деца в Америка си лягат вечер гладни. Не можете да продължите да изпращате работните места в чужбина, докато милиони работници отчаяно се нуждаят от работа тук, у дома. Не можете да криете печалбите си на Каймановите острови и Бермудите. Вие ще плащате своя справедлив дял от данъците". "Милиардерската класа не може да се възползва от всички предимства на Америка, ако не приема своите отговорности като американци".
Негови предложения звучат като баналност за европееца: за реално спазване на 48-часовата работна седмица, за всеобщо здравеопазване, за гарантирани годишни отпуски и отпуски по болест, за повишение на минималната работна заплата, за освобождаване на висшистите от разорителните студентски дългове, за отмяна на студентските такси. В САЩ, обаче, те са третирани като табу.
Докъде ще стигне Бърни Сандърс с този ренесанс на демокрацията в Америка? Зад него не стои дългогодишно движение, а срещу него са корпоративните медии и центрове за политическо влияние. През 2003 г. друг представител на малкия, благополучен и доста социален щат Върмонт, Хауърд Дийн също запали надежди, които се разпространиха като горски пожар чрез интернет-мрежите. Медиите, обаче, се възползваха от една негова слаба реч и хвърлиха поддръжниците му в отчаяние. Аналогична съдба имаха други прогресисти в миналото като Майкъл Дукакис, Джордж Макгавърн.
А днешните предизборни борби отвъд океана протичат много по-брутално от някога. Медиите вече представят Сандърс като някакъв реликтов левичар, който иска да разпали борбата на "работническата класа" против класата на милиардерите. Страничен наблюдател веднага вижда, че сенаторът не споменава думите "работническа класа". Той настойчиво говори за нещо друго: за спасяване на работещите хора, за това, че средната класа се превръща в "куха черупка". Други са тези, които говорят за класова война. Например, милиардерът Уорън Бъфет: "Безспорно се води класова война, но моята класа, богатата класа е тази, която я води. И побеждава", констатира той с горчива ирония.
При особен късмет Бърни Сандърс може да бъде допуснат максимум до ниво "вице", добавяйки прогресистки вот към листата на Хилари Клинтън. Ако изобщо приеме подобен компромис, защото очевидно желае да увенчае кариерата си с истинска промяна.
А за света важното е, че ще чуе гласа на реалното американско мнозинство, а не само на онова полумалцинство, пресято от гъстото сито на глобалните информационни олигополи.
Ако и за света е дошло време да отпуши ушите си... /БГНЕС
-------
Чавдар Найденов, социолог.
