Почти осем години изминаха, откакто финансовата криза избухна през август 2007 година, а продължава борбата с едни и същи проблеми. Кой трябва да страда повече - кредиторите или длъжниците? Краткосрочните фискални стимули или дългосрочните структурни реформи са най-добрият начин за постигане на икономически растеж? И кой, по-специално в Европа, трябва да помири местната демокрация с международните задължения?
Дълговете са претенция за богатство в бъдеще: кредиторите очакват парите да им бъдат върнати. Съответно има тенденция дълговете да се увеличават в моменти на икономически оптимизъм. Онези, които взимат кредити, се надяват, че техните доходи ще нараснат и или че активите, които купуват с взетите назаем пари, ще поскъпнат; кредиторите споделят този ентусиазъм.
Ако богатството обаче не се увеличи достатъчно, за да оправдае този оптимизъм, кредиторите ще са разочаровани. Длъжниците ще изпаднат в неплатежоспособност. Това ще накара кредиторите да ограничат отпускането на заеми в бъдеще, създавайки проблем с ликвидността дори за платежоспособните длъжници. В такъв случай се намесват правителствата, така както стана през 2008 и 2009 година.
Най-добрият начин за справяне с прекалено голям дълг е да бъде стимулиран икономическият растеж. На развитите страни, дори на САЩ, обаче им е трудно да се върнат към равнищата на растежа отпреди кризата. Така че изборът се сведе до три възможности: преди извикване на инфлация с цел намаляване на задълженията, изпадане в неплатежоспособност или стагнация.
Първата опция означава бързо увеличаване на номиналния брутен вътрешен продукт (БВП), намаляващо съотношението на дълга към БВП. Главното ограничение пред инфлационната стратегия е скоростта, с която кредиторите реагират, като изпращат нагоре лихвите по новоемитирания дълг. Колкото по-далечен е падежът на съществуващия дълг, толкова по-лесно е за правителствата да прибягват до този вариант.
В действителност инфлацията в развития свят е много малка (страните от еврозоната впрочем не контролират собствени валути, така че във всеки случай нямат възможност да предизвикват инфлация на своите дългове). Дълговото бреме е контролирано от т. нар. финансова репресия: поддържането на реалните лихвени проценти на много ниски, или дори отрицателни, равнища. Улеснявайки длъжниците да обслужват своите кредити, тя предотврати криза с изплащането на дълговете в много държави, но не смекчи кой знае колко дълговото бреме като цяло.
Гърците успяха да обявят неплатежоспособност по дълговете на частния сектор през 2012 година, но това не бе достатъчно, за да помогне, предвид силното свиване на техния БВП през последните години. И проблемът с неплатежоспособността, когато дълговете са толкова огромни, е, че тя просто прехвърля пасивите някъде другаде.
Ако банките в дадена страна държат голям дял от дълга на правителството и то изпадне в неплатежоспособност, тогава банките ще трябва да бъдат спасени от правителството, което ще създаде порочен кръг. Естествено, държави изпадат в неплатежоспособност пред чуждестранни кредитори от векове и се наблюдава тенденция дълговете им да бъдат опрощавани след няколко години. Икономическите условия обаче стават доста страшни в този промеждутък, както може да констатират гърците.
Така че ако инфлацията е трудна за постигане и неплатежоспособността изглежда рискован вариант, то третият вариант така или иначе се случва и това е стагнация (или близко до това положение). Такъв е случаят в Япония, където велият икономически растеж е правило след спукването на балона с активите в началото на 90-те години на 20-и век. Стагнацията обаче само забавя проблема.
Япония е подложена на по-малък натиск от по-голямата част от останалите държави в подобно положение, тъй като дължи пари основно на своите собствени граждани - тя не трябва да се безпокои за чуждестранни кредитори. Но дори Япония се умори от тази ситуация: Абеномиката бе замислена да измъкне страната от капана, като генерира по-голям растеж и инфлация.
Европейският съюз е поел по пътя на Япония. И на двете места има демографски проблеми, които ще подкопаят техния икономически растеж за неопределен период от време. Това увеличава необходимостта от компенсационно повишаване на производителността. Нужните е за тази цел реформи обаче срещат ожесточена политическа съпротива.
Подобно на Япония, еврозоната има вътрешен, а не външен, дългов проблем. Сегашната криза обаче показва, че няма достатъчно политическа солидарност за истинско споделяне на дълговото бреме. Вътрешните европейски трансфери са определяни като игра с нулев резултат, при която всяка помощ за Гърция е загуба за други държави в блока.
Това е недостатък в европроекта от самото начало. Единственият отговор е политически съюз с централна фискална власт. Това обаче ще изисква избирателите в 19-те страни членки да се откажат от суверенитет - нещо, срещу което се съпротивляват не само гърци ите. И мудният икономически растеж в ЕС засилва загубата на вяра в Брюксел сред избирателите в Европа.
И така какво означава всичко това? Най-малкото, безкрайна поредица от кризи и европейски срещи на върха. То също означава, че СИРИЗА няма да е последната бунтовна партия, дошла на власт, така че централните банки ще трябва да оставят лихвените проценти н ниски, за да може системата да продължи да работи, и в резултат, предвид високото равнище на борсовите индекси, възвръщаемостта на инвестиционните портфейли ще бъде скромна в обозримо бъдеще.
БТА
