Който иска да е част от един "все по-споен съюз" трябва да спазва вътрешните му правила. Независимо дали в случая говорим за гърци, французи, италианци или белгийци, твърди в коментара си Райнхард Мюлер от ФАЦ.
Задължения ли? - Да, задължения! Трябва да признаем, че не са малко страните и различните култури в Европа, които гледат на европейските договори и споразумения не като на задължителни правила, а по-скоро ги възприемат като пожелателни предписания за поведение. Включително и Германия, която толкова много се гордее със своята правова държава, не е образец на правно послушание.
Точно затова обаче е важно по-често да припомняме, че това са именно общи договорености, постигнати от всички. На какво друго иначе, ако не тъкмо на тях, се крепи единството на Европа? Позоваването на миналото с неговите постижения и поражания не може да бъде мерило за реалната политика. А правото, и особено международното право, не е нищо друго, освен политика под формата на договори.
Със сигурност бихме могли да оспорваме едно или друго правило, например клаузата "No bail-out" (за непредоставяне на помощ при затруднения). Изключва ли това правило предоставянето на помощи на страни в нужда? Пречи ли то на създаването на коалиции от страни-гаранти? И дали всъщност те отдавна не са факт? Единични нарушения на правилата не подкоповат сами по себе си идеята за Европейския съюз. Правилата могат и трябва да бъдат оспорвани, а за това си има и съответната инстанция - Европейския съд в Люксембург. Но никой не може да си позволява да оспорва това, по което има постигнат консенсус - а именно, че приетият от всички вътрешен ред е фундаментът за съжителството ни в общия европейски дом.
Задължения ли? - Да, задължения! Трябва да признаем, че не са малко страните и различните култури в Европа, които гледат на европейските договори и споразумения не като на задължителни правила, а по-скоро ги възприемат като пожелателни предписания за поведение. Включително и Германия, която толкова много се гордее със своята правова държава, не е образец на правно послушание.
Точно затова обаче е важно по-често да припомняме, че това са именно общи договорености, постигнати от всички. На какво друго иначе, ако не тъкмо на тях, се крепи единството на Европа? Позоваването на миналото с неговите постижения и поражания не може да бъде мерило за реалната политика. А правото, и особено международното право, не е нищо друго, освен политика под формата на договори.
Със сигурност бихме могли да оспорваме едно или друго правило, например клаузата "No bail-out" (за непредоставяне на помощ при затруднения). Изключва ли това правило предоставянето на помощи на страни в нужда? Пречи ли то на създаването на коалиции от страни-гаранти? И дали всъщност те отдавна не са факт? Единични нарушения на правилата не подкоповат сами по себе си идеята за Европейския съюз. Правилата могат и трябва да бъдат оспорвани, а за това си има и съответната инстанция - Европейския съд в Люксембург. Но никой не може да си позволява да оспорва това, по което има постигнат консенсус - а именно, че приетият от всички вътрешен ред е фундаментът за съжителството ни в общия европейски дом.
DW