Гледам репортаж по френска централна телевизия за това как група дечица-танцьори и певци от едно от най-бедните ромски гета на Словакия, водени от един емигрант-ром във Франция, "превземат" зала "Олимпия" - там е и 13-годишно момиче, което вече три пъти е правило аборт, там е и едно джебчийче..., не знам защо всички роми уж са словашки, пък имената им са типично български,ето, ръководителят е Иван Якимов, Кръстинка, Николай...
Да, там, в най-митичната, в най-популярната в света зала са те, отритнатите деца на планетата... И да видите само как са се променили, нямат нищо общо с ония зверчета от катакомбите, как отвътре, от сърце играят и пеят, как публиката трещи като буреносен облак, елитната френска публика, видяла тук най-големите звезди, как е станала на крака, как ги обгражда с любов, която тези нещастни същества не са и сънували...
И как плачат клетите... без сълзи... И как крият поизтритите си уж нови обувки, за напълно нови не им стигнали паричките...Плачат без сълзи...Да, сигурно защото те отдавна са ги изплакали, въпреки невръстната си възраст, там, в гетото...
И се сетих за "моите" ромчета.
В началото на демокрацията като журналист и вицепрезидент на българско-холандското дужество за приятелство попаднах в Родопите. Там видях неща, които смръзнаха кръвта ми. Там опознах и разбрах какво значи дом за деца-сираци...Там видях напълно здрави деца, които само заради това, че бяха ромчета и без родители, бяха захвърлени в този дом в село Добромирци, който всъщност бе за душевноболни деца...
Но аз, с помощта на чистачката, открих цели шест деца, които бяха абсолютно здрави. Потърсих веднага картотеките им,няма ги, питам шефовете - от какво са болни тези деца, та са тук? Вдигат рамене... Изпратени са тук без прегледи, без нищо... Все едно добитък някакъв... Спомням си едно близначе, красиво като картинка... Десислава. Още помня очите му,сини като езеро... Но очи на възрастен... На изгубил всякаква надежда човек...
Казаха ми - ами, сестричето й близначка е болно, и тя с него... И вече години това дете, а и останалите здрави, са в този дом, помагат, чистят... Защото другите са на легло, в метални клетки, направо върху циментови мръсни подове...Без радио,телевизия, без... Ядяха донесените от нас портокали с корите, бананите - също...
Домът бе на високо, извън селото, казаха ми,че местните, повечето български турци, не ги искали, защото имали поверие,че срещнеш ли болно дете, и твоето ставало такова... И домът бе обграден с висока бетонна стена,същински концлагер...Тези деца нямаха никакъв шанс. Седяха, лежаха, клатеха се насам-натам... И чакаха... смъртта... Те всъщност не излизаха никога навън.Дори и с ковчег. Защото и гробището им бе само тяхно, вътре...
Написах серия от материали тогава във вестника, където работех - "Подкрепа", публикациите предизвикаха небивало милосърдие. Спомням си как една жена от Пловдив им изпрати радиокасетофон, дадох го при второто ми отиване на това момиче, Боже, как се радваше Десислава... Как ме гледаше като че ли бях Бог... После май закриха дома, но какво стана с децата, така и не разбрах, и това е мой грях, защото изведнъж серията мои материали на тази тема бе спряна, шефовете ми казаха, че нещо там, от най-високо място...
Спрях и посещенията си в този дом, пазя само грамотата от новия директор, който ми благодари за помощта ми... Но ни "подпукаха" митингите тогава и аз позабравих своите приятели. И у мен останаха само ония очи на това момиче, беше вече 12-годишно - там, залепило личице на олющеното мръсно стъкло, как ми махаше с ръце... Аз й обещах,че ще се върна...Но погледът й сякаш ми казваше - не вярвам, че ще се върнеш... Така и стана...
В съседство с този дом имаше друг, в село Стойките. И на децата му помогнах донякъде. Но там имах повече късмет, не само заведох малчуганите, с помощта тогава на "Балкантурист", на море една седмица в Слънчев бряг, ами и помогнах да се осиновят няколко от тях.
Никога не ще забравя и малкото Фатме - красиво като маслинка, мълчаливо, но с толкова топъл поглед...Осиновиха го италианци от Бари, мисля че от този град бяха, познати на моя преподавател от университета Любен Бумбалов, Бог да го прости...Неговата жена Мария, италианка, беше с мен, с нас бе и една адвокатка, аз просто ги заведох в дома... Можах все пак да направя едно добро...
Едно от най-хубавите неща, които съм правил в своя живот... И каква радост бе за мен да науча после от директорката,че след само година Фатмето, която дума не знаеше на български, вече говорела свободно италиански, същински славей, говореше ми директорката, ама да видите каква госпожичка станала...И все пита за останалите деца, помни ги, търси ги...
Сетих се за всичко това, за тези "мои" деца-ромчета, защото тези дни съм обезсилен от това, което става в България, от това, което започна и се разгоря от лошите думи на Москов.И то дни пред Коледа... Колко дечица като онова момиченце в Добромирци, като Фатмето и колко още, ще бъдат обречени от тези думи, от тази вълна на омраза, която се вихри вече десетина дни...
Сетих се и защото снощи гледах тоя репортаж за тези деца от Словакия.
И знаете ли как започна водещият? Изтръпнах от тези думи...
"ЗА ДА ПОЛУЧИШ ОТ НЯКОГО ЛЮБОВ, ТРЯБВА САМ ПРЕДИ ТОВА ДА МУ Я ДАДЕШ..."
Ще им я дадем ли, българи, на тези деца,макар и ромчета, та нали децата са като цветя, те имат нужда от любов, или ще продължаваме да мразим...
Не зная, вече наистина не зная...
Но поне ви моля да запомните тези думи на французина...
Запомнете ги...
За да спасите и вие поне едно дете...
Защото както казваше моят приятел, Бог и него да го прости, 97-годишният Рафаел Алмалех, най-възрастният българин в Париж - " Райков, ако човек спаси един човек, значи е спасил цялата вселена..."
Хубаво, нали?
Всъщност колко малко е нужно - да се смирим.
И да направим едно усилие - и то пред Коледа...
Да, колко му е, да го направим...
Иначе едни очи, очи на разплакано, вече възрастно и тъжно, много тъжно дете, ще ви пробождат и вас цял живот...
От страницата на Димо Райков
