Близкият изток от години обърква външните наблюдатели, затова не е изненада, че едно оглавено от САЩ начинание с ясно заявена цел - унищожаването на мародерстваща екстремистка организация - се сблъсква с отдавнашни съперничества и политическа култура, при която публичните заявления не съвпадат с истинските намерения.

Държавният секретар на САЩ Джон Кери получава принципна подкрепа за изтласкване на групировката "Ислямска държава" от завзетите от нея територии в Ирак. Но получаването на конкретна помощ е друг въпрос, а тези ходове, изглежда, са само празни приказки.

Проблемът до голяма степен се корени в разделението между сунити и шиити в мюсюлманския регион, което външните наблюдатели са склонни постоянно да подценяват, а после виждат, че то отново се явява като доминиращ фактор. Нека да разгледаме ситуацията.

Сунитите не са склонни да помагат на шиитски режими

Кралят на Саудитска Арабия се обявява срещу групировката "Ислямска държава" и нейните варварщини в Сирия и Ирак. Египетският президент Абдел Фатах ас Сиси явно заклеймява политическия ислям и неговото въоръжено продължение - джихадистите, които разкъсват Либия, Йемен, Сирия, Ирак и египетския Синайски полуостров. Но те все пак имат резерви към предприемането на пряк ход, който може да бъде сметнат за съюзяване с шиитските лидери в Багдад и Дамаск.

Въпросът изниква навсякъде: светски настроените сунити в Северен Ирак всъщност се почувстваха толкова отчуждени от шиитското правителство на Нури ал Малики и неговите антисунитски машинации, че - поне за определен период по-рано тази година - искрено подкрепяха групировката "Ислямска държава", защото е сунитска. Иран също е фактор в това уравнение: въпреки че неговото персийско мнозинство не е етнически арабско, той е шиитска държава и като такава подкрепя доминираното от шиити правителство в Багдад.

Няколко дни на американски увещания и нов лидер в Ирак, който е по-склонен да постигне разбирателство с нешиитите, няма да променят това. Нито пък САЩ ще убедят Турция - друга сунитска сила, която не е доволна от групировката "Ислямска държава", но все пак гори от желание да види падането на своя враг, сирийския президент Башар Асад. Въпросът няма решение; нужен е деликатен подход.

Доверието в САЩ намалява

Доверието, с което се ползват САЩ в Близкия изток, отслабва след 11 септември 2001 г., а това не помага на усилията за изграждане на коалиция. Аргументите за нахлуване в Ирак са дискредитирани, а кампаниите в Ирак и Афганистан, които продължиха години след първоначално предвиденото, не изглеждат успешни.

По-малките битки с терористи в Пакистан и Йемен изглеждат обречени да продължат без край. Решението на правителството на Обама бързо да изостави Хосни Мубарак през 2011 г., потресе съюзниците в региона, повечето от които едва ли бяха по-демократични от сваления египетски лидер.

Опитите на САЩ да работят с ислямистите по време на краткото управление на "Мюсюлмански братя" в Египет накараха мнозина да направят извода, че американското ръководство е наивно, а дипломацията му е неумела. Когато САЩ заплашиха Сирия, ако тя използва химически оръжия, а после не нападнаха след предполагаемата им употреба, се създаде впечатление, че Америка се е уплашила, въпреки че в крайна сметка Асад предаде оръжията.

Като отзвук от враждите от колониалната епоха мнозина в региона виждат как западните лидери са подтикнати към действие от обезглавяването на неколцина западняци, но не и от смъртта на стотици хиляди араби. Вашингтон също така се оказва неспособен да повлияе на близкия си съюзник Израел да забави строителството на еврейски селища на Западния бряг - едно от малкото неща, които могат да обединят буквално всички сунити и шиити в гневна съпротива.

Политическият ислям е непопулярен сред правителствата

Преди две години изглеждаше, че политическият ислям е не само във възход, но е и предопределен да доминира. Организацията "Мюсюлмански братя" и нейните съюзници изглеждаха като че имат автоматично мнозинство в Египет, представиха се много добре на изборите в Либия, Тунис, Мароко и на други места и ставаха доминираща сила дори в сирийската опозиция.

Но ситуацията драматично се променя до голяма степен заради това, че египетската армия успешно представя "Мюсюлмански братя" като организация, олицетворяваща джихадисткия радикализъм, и заради ужасяващите действия на ислямските екстремисти, които вредят на ислямската идея като цяло.

Днес повечето правителства в региона полагат усилия да подкопаят политическия ислям, като изключение прави най-вече Катар, който подкрепя "Мюсюлмански братя" във финансово отношение и предоставя убежище на много от водачите на организацията от Египет, а също на лидера на Хамас Халед Мешаал.

Но дори Катар, подложен на натиск от други държави от Залива, изглежда, че отстъпва, след като през уикенда обяви, че няколко ключови водачи на "Мюсюлмански братя" ще напуснат страната. Всичко това съдейства на усилията за изграждане на коалиция и помага да се обясни защо Кери не е отпращан.

Демокрацията също не е толкова популярна

Важна част от елита в региона - образована и глобализирана, но не хвърчаща в облаците - смята, че обсебеността на Запада от свободни избори е наивна и разрушителна. Аргументът им е, че обществата с висока неграмотност, кратка демократична история или инфраструктура и племенна култура, проникната от радикални ислямски влияния, просто не са готови за отговорността на управление на мнозинството.

Те разсъждават, че е по-добре да се даде възможност за определен вид направлявана демокрация - като в Египет, където избраната преди това ислямска партия е обявена за незаконна и подложена на сурови репресии, или за продължителен преход като този, който предлага крал Абдула Втори в Йордания. За сегашния американски проект за коалиция това означава влизане в съюз със съвсем недемократични страни, които след смутовете от Арабската пролет не приветстват намеса в политическите им системи.

Вариантът на най-малкото зло

Джихадистите се стремят към определена форма на утопия, както смятат те. Но повечето хора в Близкия изток са свикнали с компромиса - да се приеме или дори подкрепи варианта на най-малкото зло. В този смисъл светски настроените палестинци приемат Хамас, като предпочитат ислямисткото потисничество пред корумпираността на светски управители като Ясер Арафат.

Много либийци със сигурност изпитват носталгия по стабилността и значителното благосъстояние, които имаха по времето на Муамар Кадафи. Тогава нямаше политическа свобода и дори и намек за безумие на върха. Но това може да се разглежда като по-малкото зло в сравнение със сегашната ситуация, при която две правителства си съперничат, като нито едно от тях не контролира страната, яростни ислямистки милиции държаща Триполи и Бенгази, а чуждестранни работници бягат, за да спасят живота си.

Много сирийци си правят извода, че режимът на Асад, който е светски и разбира от търговски отношения, макар че е способен да използва химически оръжия срещу собствения си народ, може би също е най-малкото зло, при положение че вероятният му заместник е коалиция от джихадисти. Западни лидери се страхуват, че ако бъде нанесен удар на групировката "Ислямска държава", това може да помогне на Асад, но мнозина в региона смятат това за благоприятен изход, макар че няма да го кажат открито.

Други се надяват на оптимално решение: да бъдат ударени джихадистите и също така най-после да се окаже сериозна подкрепа на разпадащата се Свободна сирийска армия - т.нар. умерени сирийски бунтовници, които почти са забравени, след като голяма част от региона е обхваната от пламъци.

БТА