То, е като шаха: ход за ход, както се казва.
Първанов (29 януари 2014 г.)
Никакъв шах не е, ами си е направо ловджийска история. Пет месеца преди Голямата гонка групата на Първанов даде заявка да се цепи от голямата дружина. Накратко: да бие в същото ловно поле, но да си прави свои пусии.
Станишев, първи сред равни авджии, видя „самоотлъчки", Мая (опитна викачка) ги нарече „разколници", а самият Първанов отсече: „ние живо месо няма да късаме, при нас ще дойдат хора, които са разочаровани".
Станишевисти и Първенисти застанаха от двата баира на Лявата долина (там таксацията на „Алфаджиите" изброи 15% дивеч, та гонката на Първанов щяла да отвее една пета от тая дива стока) и започнаха едно надвикване и надсвирване, което разтресе целия Балкан. От близо година Балкана сам си се тресеше, пуцане имаше от всяко дере, Едни искаха „оставката" на Орешарски, други им организираха контра-пусии.
И Първанов, и Станишев си поръсиха главите с пепел край напалените горски огнища. И докато верните им авджии пълнят джепането и „прокашлят" пушки, премятат от ръка на ръка плескави шишета с гроздова, един за друг тежки думи отрониха.
„Аз имам една грешка. Досега винаги съм избягвал този въпрос. Длъжен съм да призная, че може би най-голямата ми грешка беше една далечна номинация от 2001 г., а може би и това, че 2009 г. след една тежка загуба защитих тогавашния председател."
„Дълги години съм се чувствал лично задължен към него, заради шанса, който ми даде, но този дълг съм го върнал многократно като отношение".
Разлъката по между им дойде с годините. Първанов отиде на Дондуков, 2, нареди младия Станишев на неговия пост – ръководител дружина. Но и двамата заиграха по своему - хем заедно, хем отделно.
Единият обичаше ловните полета на Русия, ходеше често, без да му е работа, да гради „Голям шлем" (очите му все рекорди диреха). Гледаше армейските дела с кеф, раздаваше ордени и генералски пагони. Другият впери поглед в Брюксел. Обичаше родния лов, ама вариететните програми на Европа, по-го блазнеха.
Първанов можеше да пие ракия и с най-обикновения пъдар, докато Станишев гледаше на тия работи като от „друг джинс". Той разчисти Позитано от Първановистите - двама руменовци си събраха раниците. Единият, опитен слухар, придирвач и близък с горските от МВР, стана дясна ръка на Първанов (другият го взеха на заплата едни нафтаджии).
И Станишев, и Първанов пазеха закона, ама си позволяваха и по някой бракониерски улов - гърмяха все с „наши хора", създадоха си своя номенклатура. По-старият, близък със догановците (соколарите) дето все се дигаха за „права и свободи", стъкми огнище на тройната коалиция. Тогава изгря и звездата на Станишев, макар да му беше горчиво, че не всичката власт е у него.
Покрай тая история, дивеча залиня. Авджиите твърде много го биха. Балкана отдавна се тресеше. Барутен пушек се свлече като мъзга из долината. Дивечът се разтърча, почна да бяга от долина в долина, да търси по-тихо и по-сигурно място. Искаше нови водачи. Дивечът ревеше за храна, нямаше калища, ония ми ти хаирсъзи биеха всичко наред, по всяко време. Младото намаля, остана само дърто и мършаво.
Озвери се Балкана, раздели се, зайците хапеха лисици, мечките запяха като кукувици. Горе, стана долу.
Първанов усети тая работа, та реши да подобрява захранките, да сее дивечови ниви, да прави „по-лява политика", да връща родолюбието и „просветения патриотизъм". Посочи Ивайло за „първи стрелец". Закле се той, изрече магични думи: „А, Бе, Ве, шепти долината, търси Гоце от Сергей отплата..."
