Михаил Ходорковски беше освободен. След като беше хвърлен за повече от десетилетие в затворнически лагер за това, че дръзна да оспори властта на Владимир Путин, бившият шеф на петролната компания “Юкос” получи президентско помилване. Би било грешка това да се разглежда като промяна на политиката на Кремъл. По-вероятно е, както в случая с амнистията, предложена за активистите на “Грийнпийс” и женската пънк група “Пуси райът”, то да е било пресметнат ход на авторитарен лидер, който смята, че извлича полза от периодични прояви на предполагаемо великодушие.

В своите очи Путин вижда годината като добра за себе си. Руският президент жадува за международно уважение. Със своето отдръпване от света САЩ отстъпиха на Москва място на първата маса. Путин обича да се заблуждава, че Русия може да се мери с Америка като глобална свръхсила. Помилването на Ходорковски беше постъпка на човек, който обича да се преструва, че Русия все още може да се мери със САЩ.

Колебливостта на Запада във връзка със Сирия даде на Путин важна дипломатическа победа. Барак Обама заплаши да бомбардира режима на Башар ал Асад, след като той използва химическо оръжие, но за всички беше ясно, че президентът на САЩ не гори от желание за подобни действия. Докато Обама се колебаеше, войнственият британски министър-председател Дейвид Камерън се оказа обезоръжен от собствения си парламент. Френският президент Франсоа Оланд беше изоставен на олтара на силовия интервенционизъм.

Със споразумението за унищожаване на химическите оръжия на Сирия Вашингтон създаде впечатление, че е съгласен с оставането на власт на Асад. То изпрати и още две послания: че Западът вече не може да се отървава от близкоизточни лидери без съгласието на Русия и че Москва е незаменима във всякакви посреднически усилия за политическо уреждане.

В интерес на истината сделката за химическите оръжия извади Обама от тежка ситуация. Въпреки това Путин изглеждаше като победител. За мнозина от десницата в САЩ този епизод беше доказателство за спадналия авторитет на Америка в Близкия изток. Подкрепата на Путин за споразумението с Иран за ограничаване на ядрената му програма носеше същото послание според външнополитическите “ястреби” във Вашингтон.

По-близо до дома Москва разстрои споразумение за сътрудничество, което щеше да ориентира Армения на Запад към ЕС. Засега въпреки продължаващите големи протести по улиците на Киев изглежда, че Путин успява да саботира интеграцията на Украйна със западните й съседи. Путин е решен да вкара някогашните васали на Москва в евразийски митнически съюз.

И в двата случая Кремъл използва смес от заплахи и обещания. Принудата вероятно имаше по-голяма роля от стимулите. Уловката в споразумението на Путин с украинския президент Виктор Янукович показва, че финансовата щедрост на Москва се придружава от тежки условия. Украйна ще получи парите само доколкото прави това, което й се казва. Шведският външен министър Карл Билд беше прав, като направи язвителната забележка, че за Путин “политиката на бруталния натиск очевидно работи”.

Всичко това кара Путин да се перчи преди зимната олимпиада в Сочи. Разходите за игрите нарастват неконтролируемо, а много световни лидери ще бойкотират събитието като протест срещу незачитането на човешките права от Русия. Няма значение. Путин се надява, че фанфарите ще помогнат да се поддържа илюзията, че Русия отново е във възход. Той се надява, че освобождаването на Ходорковски и други дисиденти ще смекчи западните протести.

Кремъл разглежда външната политика като игра с нулев резултат, при която НАТО и ЕС са постоянни противници. Русия печели само когато изглежда, че Западът губи. Според този начин на мислене от времето на Студената война икономическата интеграция на Украйна със Запада би била поражение за Русия. Такова би било и отстраняването на Асад в Сирия. Даже разширяването на търговията между Армения и Западна Европа щеше да разклати контрола на Кремъл върху постсъветското пространство.

Русия не може да се похвали с охотни приятели. Вместо това има такива, които тя сплашва, за да й се подчиняват, и шепа съюзници по интереси, които смятат, че връзките с Русия им носят полза. Въпреки всичките си критици САЩ имат много почитатели и подражатели. Никой не иска да е като Русия. Тя е сила, която играе ролята на пречка.

Външният блясък на Путин прикрива слабостта на Русия. Докато президентът отстоява своите позиции, Русия се плъзга към още по-дълбок икономически упадък. Стратегическите слабости на страната - застаряващо и намаляващо население, рушаща се инфраструктура, немодернизирана икономика, ширеща се корупция и отсъствие на върховенство на закона - са добре документирани. Падащите цени на петрола и забавящия се растеж придават нова спешност на проблемите. Русия предлага на Украйна милиарди долари, които не след дълго няма да може да осигури.

Има моменти, когато почти изглежда, че Путин приема подобни неприятни истини. Наскоро той обвини своето правителство в неспособност да спре изтичането на капитали от страната и поиска руските компании да бъдат санкционирани за изнасяне на капиталите им в чужбина. Тук може би се крие друго обяснение за решението да бъде освободен Ходорковски: пращането на бившия олигарх в затвора постоянно напомня на възможните инвеститори, както руски, така и чуждестранни, че техните авоари могат да бъдат иззети по прищявка на Кремъл.

Въпреки освобождаването на Ходорковски нищо кой знае какво не се променя. На годишната си пресконференция тази седмица Путин се върна към една доста изтъркана тема: разпадането на Съветския съюз е било една от трагедиите на 20 век. Истинското бедствие е попадането на Русия в ръцете на грабителски и беззаконен авторитарен режим.

БТА