Винаги съм го казвал. Ще го потвърдя и днес. Когато младите хора излязат да протестират, те винаги имат  право. Същото важи с пълна сила и за сегашната студентска окупация. Няма по-убедителен критерий за дълбочината на кризата в едно общество от избухването на студентски протести. Така беше и през 1990, и през 1997. Поводите са различни, но във всички случаи причината е недоволството от начина, по който се управлява държавата. Затова именно студентските протести не бива да бъдат нито подценявани, нито манипулирани, най-малкото пък оплювани. Никога и от никого.

Но до тук с аналогиите с минали години. Въпреки дълбоката политическа и ценностна криза, която преживяваме днес, е добре да не забравяме, че все пак вече сме свободна държава, член на ЕС и НАТО и днешните български студенти са родени и отраснали в свободния свят. Всички те са очарователни именно с  непорочността на своята свобода – независимо дали протестират или не. Между тях няма нито „червени боклуци”, нито агенти на ДС или корумпирани олигарси. Всички те са прекрасни и ни радват изключително много с емоциите и възторзите си, които излъчват, с принципните дебати, които водят и с различията във възгледите си, базирани на морални ценности, а не на партиен клиентелизъм.

Това обаче, което сериозно ме безпокои в тази европейско-оптимистична картина, е поведението на „придружаващите” студентските протести лица и институции – преподаватели, университетски администрации, но най-вече медии и политически партии. Искрено се надявам, че преподавателите (поне безпартийните) и университетските ръководства ще успеят да запазят неутралното си и обективно професионално отношение към всички свои студенти, независимо от позицията им към протеста.

Още отсега обаче, се вижда как политическите партии насъскват като кучета своите симпатизанти сред студентите срещу техните колеги с различни възгледи и позиции. И това го правят за съжаление както „лошите, грозни и корумпирани” управляващи, така и „добрите, красиви и неопетнени” реформатори. Независимо дали подкрепят протестиращите или ги обругават, двете основни медийни групировки „Икономедия и приятели” и „Нова българска медийна група”, както и техните подопечни партии изсмукват живителните сокове на протестите и събират енергия, за да светят с тяхната отразена светлина.

И ако все пак има някой самоопределящ се като политик български гражданин, който да се радва съвсем безкористно на протестиращите, то това е единствено колоритният Йоло Денев, автор на 25 книги за произхода на българите, председател на Българска демократическа партия, основател на Движение “Тангра и Велика България”. Единственият политик, който лежа в затвора след изборите през 1991 г., когато партията му не успя да върне заема, който взе за изборната кампания.

Престраших се да коментирам тези толкова деликатни за примитивната ни политическа култура проблеми, когато чух на 31 октомври интервюто на Гроздан Караджов от Гражданския съвет на Реформаторския блок в предаването „Преди всички” на „Хоризонт”. Като един от „старите” седесари, бях просто потресен от този „реформатор”, който си позволи да сравни днешните, избрани по всички демократични правила автономни студентски съвети със студентските комитети на ДКМС от времето на комунизма. С невероятен „реформаторски” цинизъм той си позволи да заяви, че „това са казионни организации, които са се съешили с преподавателските и административните тела, за да си живуркат удобно”.

Крайно време е да се научим поне да сортираме разделно партийните си боклуци. Те отдавна не са само червени. Как ще спечелим изборите, ако са днес с т. нар. „Реформаторски блок”, съставен от “сините” и “жълтите” „люспи и мравки”, (както ги наричахме едно време), които разпарчетосаха мощните си политически партии СДС и НДСВ на десетки клонинги и пропиляха огромния кредит на обществено доверие, с който разполагаха?

Дали тези хора наистина са поумнели и вече са в състояние да обединят важни обществени групи около политически и икономически програми и да повишат радикално броя на подадените за тях гласове? Много силно се съмнявам.

Съмненията ми допълнително се задълбочават от „прочувствените” писания на вечните „десни интелектуалци” на прехода, които изпълзяват винаги на припек по време на кризи. Техните текстове, които „Икономедия” и приятелите й ни ги предлагат с особено настървение, съвсем добронамерено подкрепят протестите. Но менторското, перфидно поведение на авторите им, чувството им за непогрешимост и становища от „последна инстанция” ги отдалечава на светлинни години от избирателите, които се опитват да привлекат.

Разбира се, тук палмата на първенството заслужено принадлежи на Калин Янакиев. Дълго време се чудех защо толкова много хора наричат ДСБ „секта”, а не партия. След като попълних празнините в политическата си култура с вече превърналите се в „бестселър” статии на професора „За естетиката на протестите” и „Отново за качеството и количеството”, разбрах напълно защо ДСБ изпадна от парламента.

Вече 25 години обикалям България. Познавам в детайли организацията, характера и емоцията на политическия живот. Грешил съм много, преживял съм и много съмнения и терзания, за едно обаче съм напълно сигурен и дълбоко убеден. Няма и не може да има човек, който да подкрепи политик, агитиращ го да свали правителството с подобни словоизлияния:

„Днес на окупиращите студенти също дълбинно и въпреки радикалната им словесност е ясно, че дори пълният успех на акцията – падането на това правителство, разпускането на това Народно събрание – няма да доведе до ликвидирането на злото, защото то отдавна е систематизирано на много и много обществени нива, „разпълзяло се е” на шир и в дълбочина. Усещат, че до този отвратителен в лицемерната си конфигурация парламент, до това бутафорно правителство се стигна, защото зад кулисите на централните институции има много и много дълбоко едни зад други разположени задкулисия”. (Цитатът е от текста на Калин Янакиев „Окупацията – тогавашната и днешната”).

И все пак, като медийно-политическо явление „калинянакиевщината” е бял кахър. В най-лошия случай, ако има бързи предсрочни избори, то само ще намали изборния  резултат на Реформаторския блок, който така или иначе ще бъде скромен. Големите опасности за политическото ни развитие като цяло идват от „николайбарековщината”.

Както и се очакваше, отговорът на медийната империя на Делян Пеевски се оказва много по-добре и професионално подготвен. Точно в разгара на протестите „Нова българска медийна група” започна масирано да налага новия си политически проект и медийната си звезда Николай Бареков като негово лице. Отново и отново страната се покрива с лепкавата медийна тиня на популизма и разюзданата компроматна война. Война, която просто поглъща и обезсмисля както гражданските, студентските, така и всякакви други протести.

И когато всички са вече в „лайна”, се появява поредният мутант на българския преход, Николай Бареков, целият „в бяло”. Безскрупулен и циничен млад журналист, кръстоска между „политическите лешояди” и новите „активни борци за демокрация”, излюпени вече в уютното гнездо на ЕС.

„Аз съм следващият премиер, ще видите какво ще стане след 6 месеца”, заяви наскоро скромно Николай Бареков, пред собствения си палатков лагер, разположен срещу президентството. Нова българска медийна група услужливо разкри, че се очаква скоро цели регионални структури от партията на Меглена Кунева “България на гражданите” да я напуснат и да се присъединят към движението на Бареков. Същото щяло да стане и със СДС, и с кметовете на ГЕРБ…

В интересни времена живеем и очевидно трябва да се позиционираме ясно и категорично. Аз съм готов да го направя още днес, и то публично. Ако мечтите на протестиращите се сбъднат и се проведат бързи предсрочни избори, между Калин Янакиев и Николай Бареков бих избрал напълно информирано и политически убедено единствено Йоло Денев.