Повече от тревожна е новината, че 20 000 българи, които са болни от глаукома, са спрели да се лекуват, защото здравната каса вече плаща 50 на сто, а не изцяло лекарствата за тази тежка очна болест. Тревожна е по две причини.
Първо - 20 хиляди души са една четвърт от 80-те хиляди българи, които глаукомата заплашва с ослепяване. Второ - намаляването на средствата за реимбурсация на медикаментите е криворазбрана икономия и в никакъв случай не се връзва с целите на здравната реформа. Повече от ясно е, че хората с намалено или изгубено зрение трайно се инвалидизират и стават пенсионери по болест. И какво излиза? Обществото два пъти плаща социалната цена за деформациите в здравеопазването – с инвалидизирането и с отпускането на ранни пенсии, които натоварват и без това недостигащите социални фондове.
Което е поредният парадокс у нас. И поредното доказателство за абсурдността на сиромахилска философия в здравеопазването, която продължава да кърпи дупки, вместо да търси и намира ефективност на разходите, модерно здравеопазване и мир между лекари и пациенти.
Всъщност не от вчера е усещането, че Министерството на здравеопазването и здравната каса обитават различни, в най-добрия случай – паралелни светове. Което не може да доведе до друго, освен до поредните пациентски протести. А те трябва да бъдат подкрепени от всички, защото бъркат в джоба на българските данъкоплатци.