Г-н Бабикян, как завършва политическата година за България, според вас?

Политическата година завършва относително добре, защото беше интересна, активна, интензивна и в публичен план. Защото много неща, които брояхме за заспали, отминали и неслучващи се, взеха, че се случиха, а ги бяхме отписали. Разбира се, това вървеше ръка за ръка и с неща, които сто пъти сме ги гледали, но животът е шарен. Естествено всички твърдят, че протестиращият човек е събитието на годината, макар протести да имаше и преди това, но някак не им се отдаваше голямо значение. Сами си отговорете на въпроса защо медиите в хор не отразяваха и не въртяха до полуда протестите срещу АКТА и срещу търсенето на шистов газ, срещу законопроекта за интернет-следенето през предните 1-2 години по време на управлението на ГЕРБ. Тогава пак излизаха хора по улиците, но го нямаше това вдъхновено отразяване и мощно озвучаване, нямаше ги тъпаните и зурлите...Нещата имат и своята логика. Тя е в това, че държавата и икономиката ни най-вече беше до такава степен премачкана, че хората просто не издържаха по естествени, с ирония ще кажа, пролетарски причини. Хората не издържаха на глада и на натиска, на отчаянието и на безизходицата от нищослучването и невъзможността да се издържат и да погледнат седмица напред, камо ли повече. Скъсяването на хоризонта и диктатът отгоре отпушиха много енергия, която бяхме забравили. И тя се взриви още през януари-февруари. Всъщност от всички протести, които продължават през цялата година с малки паузи, първата част успя да свали кабинета. Има много теории на тема подаване на оставката, дали не е организирана от самия Бойко Борисов и всякакви други конспирации, както винаги сме склонни да мистифицираме естествени и елементарни актове. Но и Борисов виждаше, че този тип еднодневна политика:днес ще открия мост, пък утре каквото ще да става, и работата на парче не е нормалният вид управление. Разбра и че е хубаво да стрижеш една овца, но няма как и след като си я заклал. И в края на краищата, тези които бяха оцелели, излязоха на плащада. Тази власт си отиде, под някаква форма. Изкривяването беше толкова силно и във всички аспекти на демокрацията и на пазара, че нямаше как да няма ответна реакция. Унищожени бяха някои от основните постаменти на демокрацията, като свободата на словото, и се върнахме в дебилни времена на култа към личността.

Оказа се, че демокрацията не е необратима?

Съвсем не е необратима. Голяма част от мисленето на хората, които смятат себе си за интелигентни и щастливи от това, че живеем в такава страна, си правеха илюзията, че “такива работи” в България вече не могат да стават, защото сме в НАТО и в ЕС. Но могат и се оказа, че просто ние сами не се надзираваме и на нас ни е все едно дали ще изберем на вота Винету или Айнщайн. И се чудим защо чуждите държавни ръководители така охотно приемат някой наш първенец, ами щом го приемат, значи е добър и става...Елементарна, полуидиотска логика, останала от края на Студената война, но нещата отдавна не стоят по този начин. И беше време да се събудим за това, че каквото си правим сами, си е за нас.

Т.е.равносметката все пак излиза на плюс?

В някаква степен е на плюс, защото настъпи събуждане, макар и не най-приятното. Някои се събудиха с кошмарен крясък. Веднага след зимата дойдоха изборите, които протекоха по същия познат мръсен начин, по който парите казаха голямата си дума. Това вече се е случвало и затова казах, че имаше и неща, които не са новина в България. В тази част от живота ни явно не сме се справили, щом като пак пишем Изборен кодекс. Започнаха после другите протести срещу избора на Делян Пеевски, които, нещо много интересно, изведоха на улицата в голямата си част тези, които не бяха гласували на предсрочните парламентарни избори. Това са онези, които гледаха често с интелигентско пренебрежение на политиката. Това са хора, обитаващи 50 до 100 кафенета в центъра на столицата, на които обикновено като им се заговореше за политика, с неприязнена гримаса обясняваха, че това не е за тях с думите: не ме занимавай с това, сега, примерно, имам докторантура или заминавам в чужбина на специализация. Но те не смятаха, че ставащото ги засяга и наистина гледаха с пренебрежение, но изборът на Пеевски изведе и тези хора-от канторите, театрите, от лекарските кабинети, от Университета, вчесаха си преподавателските бради, студентите дори се събудиха, които трябваше да се събудят първи. Очакваше се студентите не да са просто ранобудни, а по-ранно чувствителни. Целият този народ излезе на улицата с много ясна заявка-не правете политика зад пердето. Формалният повод само беше Пеевски и след скорошното му последвало освобождаване циркът трябваше да приключи. Но това не стана, защото хората не искаха такъв начин на правене на политика и използваха добре подадената им топка от управляващите, които пуснаха изключително грешен пас. И платиха прескъпо за това. Друг е въпросът, че зверски се преекспонира върху името на този човек, какъвто и да е той. Не съм съдия никому и ако хората на протеста искаха да форматират кауза, която после да се излъчи като политическа теза, трябваше да застанат срещу цялото задкулисие, срещу цялата олигархия и срещу всички имена. Протестите обаче се превърнаха в племенна битка, така че ако те имаха своя полезна роля за събуждане на гражданското и оголване на нервите, което съм щастлив, че се случи, то веднага след това бяха превърнати след 30-40-я ден бавно и полека в мач на ЦСКА-Левски, в който едната олигархия подкрепяше едната част на протеста, другата-контрапротеста. Едните обясняваха по едните телевизии колко са лоши другите и обратно, защото всеки си има собствените медии. Докато всичко се банализира и се превърна в нещо, което остана неразбрано от голяма част от неизлезлите на улиците, а и за тези извън София. И така огънят загасна, поне този от улицата. Дали е останал в хората, твърди се, че е.