На фона на сътресенията в банковия и промишления сектор на САЩ се водеха многобройни апокалиптични разговори за това как фалитът на определени банки или компании би могъл да тласне икономиката към непрекъснат спад. Някои политици, икономисти и големи умове са на мнение, че ако правителството не успее да използва парите, взети от частния сектор, за да укрепи състоянието на същия този частен сектор, то американската икономика просто ще спре да нараства. Трудно би било да се посочи по-неверен анализ от този. Всъщност икономическата история е пълна с далеч по-тежки бедствия, сполетявали държавите. Техните икономики съвсем не са колабирали, а са нараствали заради естественото желание на предприемачите да поправят това, което не работи, или, както се изрази Фон Мизес, да премахнат "опасенията" навсякъде, където възникнат. Банковите фалити съвсем не притискаха държавите Може би най-подходящият пример включва икономическата среда във Великобритания, Франция, Германия и Япония след Втората световна война. Ако всички тези страни бяха изправени пред краха на банка или на славните в миналото производители, бъдещето им щеше да изглежда светло. Банковите фалити съвсем не притискаха държавите, чиито търговски сектори и население бяха погубени от войната. Вместо обаче да потънат във вечна бедност, гражданите на Великобритания, Франция, Германия и Япония направиха това, което амбициозните хора правят винаги, когато ги застигне нещастие: работиха и икономиката нарасна. И наистина, годишното темпо на увеличение на брутния вътрешен продукт (БВП) на тези държави от 1947 до 1967 година бе средно 6,4%. Същият показател за Япония през 60-те години бе 20%. Традиционните исторически равносметки сочат плана "Маршал" като двигател на икономическия подем, но Япония не получи помощ от плана "Маршал", да не говорим, че икономически чудеса не се случиха след Първата световна война въпреки притока на помощи от САЩ за Европа с приблизително същия размер в изражение на БВП. Вместо това впечатляващият икономически растеж след Втората световна война беше резултат от по-ниските данъци, все по-отворените за търговия пазари и стабилните валути, които бяха вързани за долара, измерван в злато. Когато се обърнем към днешната икономика на САЩ, рисковете пред бъдещия растеж са незначителни в сравнение с изтърпяното от гражданите на други държави. Дори да приемем, че истерията около това, което един фалит на банка или компания би могъл да означава за икономиката, е поне малко оправдана, то бъдещето е гарантирано независимо какво ще бъде състоянието на някои компании, които в момента се оценяват като твърде големи, за да фалират. Kаквото и да е състоянието на американската икономиката в момента, това също ще отмине заради предприемаческия дух, който гарантира, че днешните проблеми ще бъдат решени хладнокръвно. "Стимулиращото" харчене е оксиморон и спънка Та, как да започнем да отчитаме растеж отново? За да отговорим на този въпрос, ние първо трябва да разберем какво категорично няма да проработи. Например, "стимулиращото" харчене е оксиморон и икономическа спънка, с която се наказват трудовите усилия на онези хора, от които се получава богатството, докато в същото време се създават демотивиращи фактори за работа за предполагаемите плодоползватели. Икономическият растеж винаги и навсякъде е резултат от продуктивни работни усилия, така че политиката, необходима за задвижване на икономиката отново, по-скоро трябва да бъде съсредоточена върху премахване на бариерите пред производителността, отколкото да се занимава с помощи, изтощаващи икономиката. На данъчния фронт не трябва да забравяме, че всяка икономика е благословена с усилията на жизнения минимум. Установената данъчна цел, чрез която най-производителните се наказват с най-висока ставка, е еквивалент на Националната футболна лига (НФЛ), принуждаваща Том Брейди и Пейтън Манинг да хвърлят с лявата ръка. Така както НФЛ би западнала, ако ограничава най-добрите си играчи, и американската икономика ще се представя на равнища под оптималното, ако наказваме най-добрите си предприемачи. При търговията, както отбелязва Мил, когато работим, го правим, за да разменяме излишъка си с излишъка на другите. И митническите тарифи, също както данъците, са цената на труда. Премахването на търговските бариери ще доведе до още по-голямо разделение на труда, което е гаранция, че работниците в тези граници ще вършат това, на което са най-способни. Според много коментари американската промишленост се нуждае от повече регулация, само че нека да пренебрегнем за момента факта, че винаги именно регулираните компании се провалят. И тогава пак трябва да кажем, че в основата си регулациите възпират естествената икономическа активност. Вместо да налагаме правила в икономика, която е надеждно регулирана от инвеститори в търсене на печалба, би трябвало да ограничим ролята на бюрократите, така че инвеститорите, преследващи своите интереси, да могат да решат кои компании ще получат капитал и на кои повече няма да бъде позволено да провалят клиентите си. Парите сами по себе си не са богатство А когато въпросът опре до долара, не трябва да забравяме, че парите сами по себе си не са богатство. Те са просто мерило, което ни позволява да оценяваме правилно собственото си производство, така че да можем да потребяваме продуктите, създавани от другите. В този смисъл е изключително важно не само да стабилизираме долара, но и неговата стойност като начин да гарантираме постоянния увеличаващ богатството стокообмен, който е характерен за една нарастваща икономика. В крайна сметка няма кой знае какво друго да можем или да трябва да направим. Благодарение на естествените ни икономически предимства, дължащи се на хората, които популяризират тази страна, пътят към новия икономически подем е много прост: да оставим гражданите да произвеждат колкото е възможно по-свободно. Казано накратко, нека престанем да се опасяваме от рецесии и да започнем да растем отново.