По „Уолстрийт Джърнал“ Едно време в страната, създадена от Рузвелт, имало правила и всичко било наред на Уолстрийт и Мейн стрийт. Мъдрите 27-годишни банкови контрольори наглеждали банките и виждали, че те са стабилни. Хобитите живеели щастливо в домове, финансирани с 30-годишни ипотеки, които никога не напускали балансите на техния банкер. И тогава, виж ти, дошъл врагът Рейгън, напредвайки от Мордор със своята орда орки, съкратено от пазарни фундаменталисти. Чираците на Рейгън - Грам от Тексас (Фил Грам – сенатор републиканец – бел. ред.) и след това Маккейн, развързали бича на дерегулацията и така алчността, късите продажби, секюритизацията, макменшъните (комбинация от МакДоналдс като нарицателно за бърза храна и mansion – жилищен блок – бел. ред.), лъжовните заеми и други беди се разпростряха по земята на хората. Сега дойдоха Обама от Илинойс, Шумър от Ню Йорк и други от Вашингтон, за да убият орките и да възстановят регулациите. И така хобитите отново ще могат да спят спокойно в графството... Алчността винаги е с нас! С извинения към Толкин или поне към Питър Джаксън нещо подобно на тази история сега се продава на американците, за да се обясни финансовата паника от последните години. Това е истинска приказка – от началото до края. Вероятно ще слушаме много нейни версии през следващите месеци, докато господата от Конгреса се опитват да снемат от себе си отговорността за жилищния и ипотечния срив. Алчността винаги е с нас, поне докато Вашингтон не трансформира човешката природа. Магьосниците от Уолстрийт и Лондон станаха дори по-изобретателни в изнамирането на начини за продажба на ипотеки. Някои от тези второкласни заеми са откровено мошенически, което се отнася и за някои заемополучатели, които са излъгали за доходите си. Това е, което се случи по време на кредитния балон и стана социална мания. Но Вашингтон е точно толкова дълбоко въвлечен в този срив, колкото и хората на Уолстрийт. Връщайки се няколко десетилетия назад, и по-специално в последните около 15 години, ще видим, че нашите политици насърчиха лесните кредити с множество субсидии и политически мерки, които помогнаха за подхранването на тази мания. Нека видим как са разпределени политическите причини и финансовите ефекти: - Федералният резерв Първородният грях при тази криза бяха лесните пари. Твърде дълго, и по-специално от 2003 до 2005 г., Фед държа лихвите под нивото на очакваната инфлация, създавайки по този начин огромна субсидия за дълговете на домакинствата и финансовите фирми. Жилищният балон бе резултатът на това заедно със своите финансови съответствия - второкласните заеми и ипотечните структурирани продукти. Председателите на Фед Грийнспан и Бернанке предпочитат да обвинят глобалния излишък на спестявания, започнал след края на Студената война. Но комунизмът бе мъртъв повече от десетилетие, преди жилищната мания да стартира. Излишъкът на спестявания до голяма степен е творение на Фед, който наводни света с твърде много долари, които често намираха своя път обратно към имотните пазари на САЩ, Великобритания и други страни. - „Фани“ и „Фреди“ Създадени от правителството и способни да вземат заеми при по-ниски лихви, отколкото частните корпорации, заради скритата подкрепа от данъкоплатците, тези фирми усилиха кредитната мания. Те насочиха твърде много ликвидност на пазара, отколкото би се вляла при нормални обстоятелства, по-специално от китайците, които мислеха (правилно), че инвестират в ипотечни книжа, които са толкова сигурни, колкото и ДЦК, но с по-висок доход. Това бяха фирмите, които купиха съмнителните ипотеки, създадени от „Кънтриуайд” на Анжело Мозило („Кънтриуйд” бе спасена от Банк ъв Америка това лято, а шефът й е пословичен с ипотечните подаръци за влиятелни лица и със сумата от 200 млн. долара, натрупани от заплати и бонуси по време на бума – бел. ред.) и подобни. Дори когато балонът се пукна, те продължиха да се гмуркат в морето от второкласни ипотеки, за да отговорят на искането на Конгреса за финансиране на достъпни жилища. Те бяха едновременно причинители и облагодателствани лица на огромната армия лобисти за имотни субсидии. Патроните на „Фани“ и „Фреди“ на Капитолия не ги беше грижа за рисковете на техните портфейли от ипотеки за над 1 трилион долара, докато те помагаха да се постигнат политическите цели в жилищното осигуряване. Дори след като данъкоплатците трябваше да поемат сметката за спасяването им, която може да нарасне до 200 млрд. долара, шефът на комисията по финансови услуги в Конгреса Бърни Франк все още не искаше да подкрепи редукцията на техните ипотечни портфейли. - Олигополът на рейтинговите агенции Благодарение на федералните и щатските регулации шепа рейтингови агенции отсъждат за риска на всички дългови книжа на нашите пазари. Много от тези решения се оказват грешни и това стига до корените на кредитната криза. Активи, смятани за солидни от фаворизираните от правителството рискови експерти, по-късно бяха признати за нищо подобно. Когато рейтингът на дълговите инструменти бъде понижен, банките трябва да признаят загуби от тези активи. Иронично - при вида на загубите същите тези рейтингови агенции след това изискват от банките да увеличат капитала си и да платят скъпо за привличането на допълнителни средства. Най-големите миропомазани рейтингови агенции S&P, Moody's и Fitch проспаха ипотеките, така както проспаха и фалита на Енрон. Сенатор Ричард Шелби опита да отслаби този правителствено-рейтингов олигопол, но неговата не започна да действа до 2007 г., което беше твърде късно. - Банковите регулации. Най-голямата ирония е, че банките, които направиха някои от най-лошите инвестиции в ипотеки, бяха най-регулирани. Фед благослови (или недогледа) задбалансовите инвестиции на „Ситигруп“ в структурирани продукти, докато Комисията по ценните книжа и борсите толерираше ливъридж в съотношение 30-40 към 1 за „Леман” и „Беър Стърнс”. Промяната, позволяваща да се поема повече дълг, е направена през 2004 г. с идеята да се подкрепят инвеститорите, не самите холдингови компании, които тогава изглеждаха твърде големи, за да фалират.