„Какво виждам? Злато? Нима е истина? Блестящо, жълто...“ Ако трябваше да пренапишем през 2008 г. една от последните Шекспирови пиеси - „Тимон Атински“, обектът на желание на главния герой нямаше да е вече жълтото, а черното злато. И то вече нямаше да е блестящо, а поклащащо се. Възможно е даже като обект на желание това черно злато да е още по-примамливо от класическото. Барел петрол, който преди четири години струваше 40 долара, днес върви по цени, надхвърлящи 140 долара, а в бъдеще тревожните прогнози могат да доведат тази цифра до 200, 250 долара, а дори и по-високо. При петрола за разлика от златото и другите природни изкопаеми се забелязва една историческа разлика – той лежи в самото сърце на социалната организация, а често и в дезорганизацията на съвременния свят. Започвайки от Първата световна война, този ресурс играе централна роля в геополитическите стратегии. Това е така, защото нефтът, както въглищата през ХХ в., е „хляб насъщен за промишлеността“ - движеща сила на развитието. И затова нито една война за него не е безсмислена. Днес, тридесет години след двата първи „петролни шока“, светът се сблъска с нова петролна криза. За разлика обаче от 1973-1974 и 1979 г. новият шок не е предизвикан от внезапно решение за намаляването на добива от страните -производителки на черно злато, а до голяма степен е следствие от силното покачване на търсенето в такива развиващи се страни като Китай и Индия. В изказване от тази година пред щатския Конгрес Даниел Йергин, председател на Кембриджката асоциация за енергийни изследвания (Cambridge Energy Research Associates – CERA), подчерта, че от 1998 до 2002 г. световното търсенето на петрол е нараствало ежегодно с 1,1% средно, а от 2003 г. до 2007 г. - с 2,2% средно. Това е било предизвикано от ограниченото предлагане, в това число и заради трудния достъп до зоните, в които има перспективни находища. Днес, както и тридесет години назад, нарастването на цените се обяснява с редица геополитически аспекти. Въпреки че има и други причини, например увеличената стойност на процесите по експлоатация. Обемът на добивите в Ирак, който през тази седмица отвори отново врати за западните компании, в момента е по-нисък от нивата, които съществуваха до началото на войната през 2003 г. През последните години в Нигерия по данни на CERA в резултат на атаки върху съоръженията добивът се е съкратил с 20-30%. Това е обем с изключителна важност за САЩ. Производителността на Венецуела заради недостига на инвестиции също се понижи. Както и през 1979 г., след иранската революция, напрежението в отношенията между Иран, САЩ и техните европейски съюзници достигна връхна точка заради ядрените амбиции на Техеран. Тази ситуация отново превръща Ормузкия пролив, през който преминават 35% от световния експорт на нефт, в рискова зона. Досега Иран осигуряваше стабилността в този пролив, съединяващ Персийския залив и Оманско море, което предизвикваше дълбоко, но негласно удовлетворение в западните страни. Въпреки предходното спокойствие в тази зона, тя остава една от най-невралгичните точки на земното кълбо. Като пример за несигурност може да се посочи незначителният морски инцидент от началото на тази година, произтекъл между американските и иранските ВМС. Съществуват и други фактори. В същото време, през което Китай и Индия стават водещи играчи, в Африка, в частност в Судан, големите западни компании, които разработваха през ХХ в. находищата в Иран, Ирак и Саудитска Арабия, все повече губят позициите си. Отново според данните на CERA националните петролни компании в страните производителки днес контролират около 80% от световните залежи. На голямата петорка - Shell, BP, ExxonMobil, Chevron и Total, пък се падат по-малко от 15% от световния добив. Означава ли това, че новият „петролен шок“ може да постави под въпрос бъдещото превъзходство на САЩ и да доведе до абсолютно ново прераздаване на колодата? По-скоро не! Най-вече за това, че въпросът надхвърля енергийната и даже финансовата проблематика, отчитайки инвестициите на суверенните близкоизточни фондове в западните икономики. Не може да извадим от сметката и политическия, и военния фактор. „Нито една страна – подчертава Барах Микаил, научен сътрудник във френския Институт за международни и стратегически отношения (IRIS) – не иска да рискува и да влезе в пряк конфликт със САЩ. Днес нито една държава не е в състояние да бъде конкуренция на американското могъщество.“ Така че първенството на САЩ няма да бъде оспорено от никой през близките 15 години. Срещата между производителите и потребителите на петрол, организирана в Джеда от Саудитска Арабия в края на юни, демонстрираше, че убедителната сила на производител номер едно в света, упражнявана върху другите страни - членки в ОПЕК, има своите предели. Обещанието на Риад да увеличи добиваните обеми не промени цената. Саудитска Арабия въпреки голямото си влияние не успя да се утвърди като ключов играч в разрешаването на израело-палестинския конфликт. Планът за световно урегулиране, предложен от нея през 2002 г., така и остана на хартия. Барах Микаил допълни, че Уго Чавес, президентът на Венецуела, така и не е привел в действие заплахата да прекрати петролните доставки в САЩ. Ролята на посредник, която беше поета от Катар при подписването на майското споразумение в Доха между различните ливански фракции, в резултат на което за президент на страната бе избран генерал Мишел Слейман, е обусловена не само от факта, че това е един от най-големите производители на петрол. Емирството е една от малкото арабски страни наред с Египет и Йордания, което поддържа дипломатически отношения с Израел. Енергийната мощ на Русия е доста по-малка отколкото е прието да се смята. Причина за това са недостатъчните средства за разузнаване, производство и транспорт. А и наистина ли тя се опитва да съперничи на САЩ? Няма сигурни доказателства за това. Тя не се противеше за въвеждането на санкции срещу Иран, които САЩ искаше, макар че интересите й не съвпадат с американските. Новият „петролен шок“ може да принуди световните сили, в частност западните държави, да съкратят своята зависимост от невъзобновяемите енергийни източници на енергия, притежание на Близкия изток. Един от очевидните начини е въвеждането на енергоспестяващи технологии и атомна енергия. Този въпрос вече е бил изучаван след кризата през 70-те години. Другият начин е да се разработят технологии за добив на тежък петрол, например във Венецуела, или за добив на битумните пясъци, които се намират в Канада. Но ще могат ли тези алтернативи да задоволят постоянно нарастващата нужда на развиващите се страни? Дори ако петролът не беше толкова силно оръжие, като танковете и изтребителите и цените му да успеят да рухнат както през 1986 г. до 10 долара за барел, той още дълго време ще остане център на международното напрежение.