В различните култури думата за Рождество Христово се свързва с различни трудности. Думата като цяло се ражда трудно. А ако трябва да се роди слово за Словото, което се е родило от Дева Мария, глупост може да се очаква и от най-разговорливите.
Дай ми думи, Слово Божие, за да може и тази година Твоето идване на света да бъде прославено от нас!
Имаме щастието да сме обгърнати от християнството и имаме гордостта да го пренебрегваме. Говорим за Рождество, сякаш то е лесно и познато. Но опитайте се да говорите за въплътения Бог, докато сте вътре в една индуистка култура, която има стотици хиляди богове. Тези богове са сред хората през цялото време, способни са на безброй превъплъщения и прераждания. И не е нужно да ходите до Индия, за да разберете за това - можете да поговорите поне с един познат кришнар от славянски произход.
В същото време християнското послание за въплътения Бог е уникално и не може да бъде сведено до нищо. Величието на събитието се крие именно във факта, че става дума за Бога на Израил, за Бога на Стария завет, с всичките Му атрибути, за които се мисли с неизбежен страх. Това е Богът, Който може да направи всичко, тоест Всемогъщият. Той е вечен Бог, всезнаещ, не безразличен към човека, способен както да обича, така и да наказва. На него служат Слънцето и Луната. Престолът Му е заобиколен от херувими. В стръкчето трева се вижда Неговата мъдрост, а в планинските вериги и морските дълбини - Неговото всемогъщество.
И Той е този, който се е родил от девица в една пещера.
Ако мисълта се колебае между небето, което е Божият престол, и земята, която е подножие на нозете Му (Мат. 5:33-34), ако мисълта се опитва да запази в паметта си всичко, което знае за великия Бог, и да обедини този спомен с Младенеца, положен в яслата, не е възможно човек да не се умори. Тогава човекът пада на колене, точно както влъхвите в безбройните средновековни картини. Човекът не носи дарове, нито пък държи сандък или жезъл. Той просто коленичи пред Младенеца и Девата. Той може би вече не мисли, а съзерцава.
Рождество Христово е празник, който изисква първо съзерцание, после умора от последното и преминаване отново към съзерцание. Това е дълбок празник и човек трябва да стои над него като над кладенец, в който се отразяват звездите през нощта. Оттук и цялото празнично веселие и цялата тишина на Бъдни вечер. И дори гръмкият смях на децата и възрастните на Бъдни вечер не е нищо повече от разтоварване за душата, малко уморена от огромността на чудото.
Да, приятели, можете да се уморите от чудото. Защото то е голямо, а аз съм малък. Защото душата ми невинаги е готова да живее с чудото и само с чудото, а междувременно чудото е такова, че след като се настани в душата, неумолимо прогонва от нея всичко, което не е чудотворно. И тогава се появява изкушението да обичам чудото не „с цялата си душа и с всичките си мисли“, а частично, умерено и обичайно. Като пухкав домашен любимец. Това изкушение идва от умората.
***
Какво да кажем за индуизма с милион богове, които се въплъщават и изпаряват! Не е ли той много по-опасен от съвременния „културен“ басурманизъм (неверник бел.ред.), в който жената не е тайна, раждането не е чудо, а децата се „раждат“ или от само себе си като хлебарки, или нарочно като пекинези?
Мария и безпомощният Бог в Нейните обятия са цялото Слънце, от което се ражда топлина и разумни лъчи се стичат към целия свят. Любовта към това чудно витлеемско събитие трябва да пресече живота на човечеството на „преди“ и „след“.
Какво означава „преди“? Означава, че жената е обект на желанията и своеволията на мъжа; че детето е допълнителна уста, докато порасне; че самият живот е мрачна пещера, дори когато се живее в просторни покои.
Какво означава след това? Означава, че Единствената съпруга е станала вместилище на Тайната и сега всички съпруги, в знак на благодарност към Единствената, трябва да бъдат обичани, закриляни, уважавани от рицари за тях. Означава, че едно дете е по-приятно, отколкото обременително. Означава, че оттук нататък трябва да се почита не грубата сила и реалната власт, а такава сила и власт, която може да се смири до образа на роб и да се отдаде на женските ръце, и да дреме спокойно върху същите тези ръце. Същите тези ръце, които ще обхванат оттук нататък цялата човешка история.
Зад прозореца се вихрят бели снежинки, снегът хрущи под краката и църквите отново пеят: „Виждам чудна и славна тайна: небето е ясла, херувимският престол е девица, яслата е вместилище, в нея непонятният Христос Бог е близо, ние Му пеем хвалебствени песни". Тоест небето не е това, което е горе. Истинското небе е там, където е Бог.
Христос се е родил в една пещера - и пещерата е станала небе. Преди Въплъщението само небесните Сили, и то не всички, били толкова близо до Божеството, че Господ бил наречен Седящ на херувимите и яздещ на серафимите. А сега Той се е приближил до Девата и чрез Нея се е приближил толкова близо до нас, че Тя надминава по близост престолите на херувимите. Това е, което се пее в църквите от името на всички, които мислят за него и го разбират. И всеки от нас може да каже след песнопенията: Виждам!
Виждате ли го, братко мой и сестро моя? Ако не го виждате, причината не е нито в януарската снежна буря, нито в лошото ви зрение. Но някакъв „-изъм“ е попаднал в нежното ви око. А може би е просто суматохата или предпразничното пазаруване, или пълната уста с притеснения, или проблемите в работата. Но знаете, че суетата никога не свършва и проблемите никога не изчезват. Те ще бъдат мухи, които бръмчат над ухото ви и се появяват от нищото като вездесъщ прах. Особено, ако дори веднъж годишно, не отделите частица от ценното време, за да постоите в почуда над входа на една пещера. Там подсмърча вол, там тропат копита по каменния под, там тихо пее Мария. Може би ангелите ѝ пеят, но ние с вас не можем да чуем това. В тази пещера е скрито твоето и моето главно Съкровище. То е все още малко и се нуждае от закрилата на Йосиф. Но всъщност ние сме тези, които са малки. И ние се нуждаем от Него през цялото време.
Честито Рождество Христово на теб, братко мой и сестро моя!
Източник: pravoslavie.ru