Франция безспорно е страна на революциите. В нея може би са ставали най-много революционни събития през последните два века. Революцията през 1789 г., революцията през 1848 г., Парижката комуна през 1871 г., ляворадикалните студентски бунтове, прераснали в общонационални стачки, през 1968 г. При това революциите и бунтовете там имат отражение в цяла Европа. Революцията през 1789 г. става образец за революциите изобщо. Тази от 1848 г. поражда вълна от революции в голяма част от страните на европейския континент и вдъхновява Маркс и Енгелс да напишат „Комунистическия манифест“. Парижката комуна пък е анализирана от Маркс в „Гражданската война във Франция“ като първи опит за социалистическа революция.
Разбира се, революциите са различни и с различни резултати. Сега отново имаме мащабни протести и бунтове. Отново група от граждани издигнаха символично символа на ешафода. Отново виждаме изписани лозунги „Свобода, братство, равенство“. Отново имаме ситуация, при която тези, които управляват не може повече да го правят по досегашния начин, а управляваните не искат да бъдат управлявани по старому. Отново имаме, както при всяка революция различни групи, обединение на разнородни движения, с различни виждания за това какво да се прави. През 1789 г. движещата сила на революцията е недоволната буржоазия, обединяваща край себе си множество различни други социални групи. След това радикалните и умерени участници в револююцията влизат в остри конфликти, дори си режат главите на ешафода. През следващите два века поредица от революции и бунтове режат, ако не физически, то политически глави, променяйки режими и стратегии на развитие.
В началото на ХХ век редица автори говорят, че капитализмът навлиза в „епоха на войни и революции“. И това наистина е така. Две световни войни убиват над сто милиона души. Революции и въстания избухват в Русия, Германия, Австрия, България и на много редица други места. Изчезват три империи и се появяват нови държави. С възхода на неолибералния капитализъм от 80-те години насам очевидно светът навлезе в нова такава поредна фаза. Претърпя от тогава насам върхов етап и край на студената или третата световна война, която опустоши Източна Европа и доведе до появата на повече нови държави на европейски континент отколкото след предишните две войни. След това започнаха поредица от масови протести и бунтове, като се почне през купища организирани специално „нежни“ и „цветни революции“ в Източна Европа и Арабския свят, мине се ангиглобалистките протести в Сиатъл през 1999 г и на много други места в света след това. Мина се през протестите срещу войната в Ирак и Окупирай Уолстрийт, бунтовете на 99 % срещу 1 % и стотици други подобни прояви на милиони недоволни по света.
Сегашните бунтове са в условията не на монархия, а на кризисна неолиберална демокрация и глобализиран капитализъм. Промените при досегашните бунтове и революции във Франция са били в рамките на капитализма. През 1789 г. вече има капитализъм в икономиката. Революцията качва буржоазията на власт и тя след като е отрезала главите на монарсите, реже главите и на тези, които смятат, че трябва да се отиде по-нататък към по-радикално отрицание на системата. При следващите революции и бунтове се сменят политически режими и форми на капитализма. Ляворадикалните бунтове през 1968 г., прераснали в общонационална стачка на работническата класа, бяха предвестник на кризата, която доведе до краха на предходния социален и кейнсиански капитализъм и възход на неолиберализма. Този неолиберализъм обаче отслаби едни и рязко засили други противоречия, което се чувства особено силно през последното десетилетие.
Започналите на 17 ноември бунтове са първите в такива мащаби във Франция след началото на неолибералния капитализъм, при който се появи едно ново понятие за революция – „цветна революция“, при която с помощта на много по-мощни финансови и идеологически механизми външна хегемонна сила оказва влияние върху протестите и бунтовете в едно общество, за да може да свали съществуващото правителство или режим с оглед свои геополитически цели. Затова и всеки протест и бунт днес раждат подобни съмнения за външно въздействие и то от коренно противоположни посоки – на САЩ и Русия. Независимо от това обаче френските бунтове са нещо радикално различно от украинския Майдан, за разпалването на който отвън бяха дадени 5 милиарда долара. А цветът на жилетките на управляващите може би ще дадат име на ставащото – например „жълтата революция“.
Бунтовете избухнаха спонтанно, което означава, че е трупано напрежение и е била нужна възпламеняващата искра на повишаващите се данъци за горивата, за да излезат хиляди хора по площадите. В действията на френското правителство се появи конфликт между потребността от действия срещу климатичните промени и натоварването на бедните, а не на богатите с товара на необходимите разходи за тази цел. Французите се сблъскаха с капитализъм, който се бори с климатичните промени, за сметка на обикновения човек, а не на капиталистите. Нямаше как това да не доведе до взрив и масовите нагласи очевидно са били налице, поради което това стана дори без ярко изразени лидери и организация. В бунтовете се включиха всякакви групи, включително и такива, които са свързани с различни форми на отклонено поведение и анархистично разрушение, както е ставало винаги при всички бунтове и революции. Не са мирни протести от типа на тези на нашенските „Майки с деца“, а именно бунтове, защото имаме насилствени сблъсъци, барикади, каменни заграждения и горящи коли, прозорци, разбити магазини, заведения. Министерството на вътрешните работи преброи 136 хиляди души миналата седмица, вилнеещи по улиците и площадите. Десетки хиляди хора скандираха „Оставка на Макрон“ и „Всички на улицата“. Както и при предходните бунтове и революции във Франция няма една организирана сила, която да организира и насочи протеста в строго определена посока. Както и при предходни бунтове и революции отстъплението на управляващите по конкретния повод, който води до бунт или революция съвсем не е достатъчно за тяхното спиране, тъй като недоволството е изобщо срещу системата и тези, които я управляват. Системата и управлението изглеждат все по-нелегитимни. Дистанцията между управляващите елити и обикновените хора за немалко французи през 2018 г. изглежда подобна на тази тези между нападащите Бастилията и обитателите на Версайския дворец през 1789 г. И тогава взривяваща сила имат промените в данъчната система и това как се изразходват данъците на тези, които ги плащат. Подоходно долната средна класа и работниците сега се чувстват губещи от неолибералния капитализъм и повече не могат да понасят това. Обвиняват управляващите, че вземат от тях данъци и преразпределят доходи към богатите, че намаляват данъците върху собствеността на богатите и дават облекчения на бизнеса.
Факт е, че засилващите се противоречия и криза на неолибералния капитализъм пораждат през последното десетилетие навсякъде по света нарастващо количество протести и бунтове от всякакъв характер – от локални протести и недоволство от конкретни действия на местни и национални власти, до искания за промяна на системата. При това Франция е била между страните с най-висок протестен потенциал, задаваща образци и тенденции за останалата част на Европа. Противоречия, които в други страни може да са останали незабелязани или смазани в нея имат възпламеняващ потенциал.
Това обяснява защо има бунтове, въпреки че във Франция неолибералният капитализъм не е стигнал крайностите като тези в страни като България и повечето от развитите западни държави. Във Франция има много по-голямо преразпределение чрез бюджета на доходите в сравнение с нас и страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие. 56.6 % от БВП на страната минава през държавния бюджет, докато в Германия е 43.8 %, в САЩ – 37.4 %. В България за 2018 г. приетият държавен бюджет се равнява на 34 % от очаквания БВП. Ние сме на опашката, бивайки в този смисъл много по-капиталистическа страна с много по-голяма експлоатация. Но неолибералният капитализъм очевидно изостря противоречията и във Франция, където през бюджета минава висок дял от БВП, но в същото време държавният дълг расте и е стигнал вече 125 % от БВП. И във Франция, както в целия ЕС от 1980-те години насам нараства неравенството и увеличаващ се дял от новосъздадения продукт отива у най-богатата част от население, а значими слоеве са губещи. В същото време нарастващо количество средства вървят за държавна администрация, защото броят на държавните служители там е 5.2 милиона, което 36 % повече отколкото в началото на неолибералния капитализъм през 1983 г. Те представляват 22, 5 %от работната сила, докато средно за страните от ОИСР този процент е 15 (1). Това кара правителството да се люшка между Сцилата и Харибдата на нови данъци за част от населението и орязването на социални разходи. Между повече стягане на коланите и повече дълг. Между дадения ход от Макрон ход назад за нови данъци, повишаване на минималната работна заплата и нарастващия бюджетен дефицит. Между приказките му за повече Европейски съюз и дискриминационните му действия, чрез които действа за промяната на законодателството на съюза, с което да удари превозвачите от източноевропейската периферия, включително и България, за да реши противоречията в своята страна. Французите обаче повече не могат да търпят, повече не искат да живеят така. Те го показаха на последните избори, когато изпратиха в небитието системните неолиберални десни и леви, избирайки неочаквано Макрон, който маневрираше между едните и другите. Неговата безпомощност при съществуващата система е очевидна. Затова и протестът е подкрепян от антисистемните сили от ляво и от дясно – и от Меланшон, и от Льо Пен, от леви анархисти и от десни националисти.
За разлика от предходни периоди сега целият свят може да наблюдава ставащото. Социолозите днес могат дори да измерят размерите на недоволството – между 70 % и 80 % от населението е недоволно и не иска да живее повече, както досега, поради което подкрепя протестите. Очевидно, сега ударен отряд е губещата позиция, упадаща средна класа, обединяваща около себе си протестни нагласи на 80 % по-бедната част на населението срещу 20 % най-богати. Както и в предходни периоди към губещата средна класа се присъединяват ученици и студенти, присъединява се работническата класа, най-различни други социални групи със своите искания и своето недоволство.
Както и при предходни революции интерпретациите на ставащото са съвсем противоположни. Още Френската революция през 1789 г. роди през следващите десетилетия алтернативните интерпретации на либерали, консерватори и марксисти. Либералите ще говорят за релативна депривация, свързана с разминаване между растящите очаквания на населението за подобряване на на положението в икономическо и политическо отношение и реалното връщане назад в това отношение. Консерваторите ще обясняват нещата с злоумишлено външно въздействие. За едни са виновни руснаците, а за други американците, т.е. като се спре външното въздействие и нещата се решават. Марксистите анализират класовата структура и класовата борба, която се разгръща между мнозинството от населението, което обеднява абсолютно или относително и едно малцинство, чиито доходи ускорено растат. За тях е необходима смяната на системата на капитализма. Либералите говорят, че имаме временно влошаване на нещата, като десните либерали призовават за намаляване на регулациите и повече пазар, а левите либерали искат мерки за смекчаване на неравенството. Те искат смяна на формата на системата или реформа на определени подсистеми на капитализма.
Както през 1968 и сега има падане на качеството на живота. Както тогава искаха политически главата на Де Гол, и сега искат главата на Макрон. Париж е превърнат в бойно поле и части от него горят през последните дни. Хиляди са арестуваните, стотици са ранените, няколко души вече са загиналите. Доверието към Макрон е едва 21 %, което може би е по-малко и от доверието към Луи ХVI през 1789 г. А според последните социологически данни доверието към неговата партия е 19 % и паднало под равнището на антисистемния Национален фронт, който събира 21 % от потенциалните гласоподаватели. Във възход е и „Стани Франция“ – друга евроскептична партия, която събира 7 % от гласовете. Ако изборите бяха днес антисистемните крайно десни партии биха взели общо около 30 % от гласовете, което е с 5 % повече в сравнение с процесите, които биха имали преди няколко месеца през август (2).
Публикуваните 25 точки на Манифеста на жълтите жилетки очевидно отразяват политическата разнородност и дори противоположност на стоящите зад него сили, обединени от едно основно желание да премахнат сегашната система. Затова и в тях има противоположности като едновременно намаляване на данъците и повишаване на средствата за социални услуги и други институции на държавата. Исканията за излизането от НАТО и ЕС са твърде антисистемни, но дават силен сигнал, че един друг ЕС е необходим, друг е въпросът обаче дали той е възможен при сегашния капитализъм. Както и през 1968 г. обаче отново като че ли се „иска невъзможното“. Ако се запазят тези тенденции, резултатите от гласуването за европейски избори през следващата година ще бъдат катастрофа за съществуващата във Франция власт.
Брекзит беше бунт срещу неолибералния характер на ЕС. Изборът на Тръмп беше също реакция на противоречията на неолибералния капитализъм. Бунтът във Франция сега има типичното френско измерение не на неочакван за доминиращите сили гласоподавателен избор, а на масови сблъсъци и безпорядъци. След САЩ и Великобритания антисистемните сили тресат и Франция и съществуващия неолиберализиран международен ред се разпада. „Арабската пролет“ доведе до хаос и разпад на Арабския свят. Задаващата се „Европейска пролет“ дали би могла да доведе до същото състояние Европейския свят?
Преди век след Първата световна война също има бунтари от ляво и от дясно. В Русия побеждават тези, които са от ляво, в останалата част на Европа различни версии и степени на фашизоидно и националистическо дясно. Доминиращи и сега са тенденции на деглобализация и затваряне в националните държави като средство за защита срещу глобализирания неолиберален пазар на стоки, финанси, услуги и хора. Дали това ще роди националистки и фашизоидни чудовища, както стана пред един век или нещо съвсем различно, предстои да видим. Капитализмът оцеля през 1930-те години в Германия, Италия, Испания и в много други страни, трансформирайки се във фашизъм. Дали историята ще се повтори като трагедия или фарс зависи и от всички нас.
Във всеки случай бунтът на „жълтите жилетки“ не е временно събитие, което ще отзвучи. Той е израз на по-голяма тенденция, която тепърва ще тресе и Франция, и Европа. „Жълти жилетки“ се появиха в Белгия, в немските социални мрежи се появи призивът „Революцията започна“. Протестират в Холандия, Германия, Гърция, Сърбия, Испания. Идващите евроизбори вероятно ще дадат допълнителен тласък на този процес.
Неолибералният капитализъм роди свят, в който 82 души притежават толкова богатство колкото 3.7 милиарда души. При това година след година пропастта между няколко стотината световни олигарси и останалия свят става все по-голяма. Този неолиберален свят на невиждано социално-класово неравенство тепърва ще се тресе, тепърва ще се разпада. Преди един век Европа навлезе в дълъг цикъл на войни и революции. Сега вероятно върви в тази посока. Възможни са, разбира се, различни сценарии на това накъде ще върви човечеството, но този е най-вероятният. Бунтовете на „жълтите жилетки“ изглеждат като етап от разгръщащия се цикъл на войни, протести, бунтове и революции.
(1) Brown, David. The French People Feel Screwed, In: Gatestone Institute, https://www.gatestoneinstitute.org/13399/french-people-screwed?fbclid=IwAR1mr06P86cYEK4a9WshttDzsO1cvA7v0F0HczCu8wUib1n1YGF_uIjOOV4, December 10, 2018
(2) MacDonald, Scott B. What France’s Unrest Means, In: The National Interest, https://nationalinterest.org/feature/what-frances-unrest-means-37892?page=0%2C1, December 5, 2018
