Хилари Клинтън не вижда протичащата стратегическа промяна. Това са едни избори, на които може да се случи всичко. Въпреки това поне засега изглежда, че Хилари Клинтън ще бъде следващият президент на САЩ. За момента можем да се отдръпнем от реалните въпроси на този свят и да се запитаме каква би била външната политика на Клинтън, ако тя спечели. Това е важен въпрос, тъй като бях на вечеря, където имаше чуждестранни дипломати и те изглеждаха особено обсебени от въпроса. За да се разбере нейната външна политика, е важно да се разбере еволюцията на американската стратегия след падането на Съветския съюз. Клинтън е продукт на вярванията, ценностите и илюзиите, които доминираха в американската политика от 1991 г. до 2008 година. С разбирането на тази епоха ние можем да разберем основните вярвания на Клинтън и след това да отчетем степента, до която те са се развили. Клинтън представлява американския и световен консенсус, който се появи след края на Студената война. Когато Съветският съюз падна през 1991 г., имаше всеобщо предположение, че войната и недоверието са останали зад нас. Това е нормално, когато завършва един глобален конфликт. След като Наполеон беше победен, победителите се срещнаха на Виенския конгрес /1814-1815/ и решиха две неща. Първото беше, че победната коалиция срещу Наполеон ще продължи да съществува и да управлява мира. Второто беше, че няма съществени разлики между коалиционните партньори. Същите предположения бяха направени след Първата световна война в Обществото на народите. След Втората световна война Организацията на обединените нации беше създадена, а членовете на победилата коалиция засилиха позициите си като постоянни членове на Съвета за сигурност. Големите войни се печелят от коалиция, а не от отделни държави. Налице е илюзията, че общите интереси на тези държави от времето на войната ще издържат и по време на управлението на мира. Водещи сили ще потискат новите предизвикателства и всичко, което ще остане да се прави е да се поддържа дисциплина в системата. Войната е остаряла и ненужна и единственото нещо, което има значение, е наслаждаването на икономически облаги, които идват с победата. Тези периоди на успокоителна заблуда могат да продължат с десетилетия, както се случи след Наполеоновите войни, или за няколко месеца, както се случи след края на Втората световна война. Същото се случи след края на Студената война. САЩ и президентът Джордж Х.У. Буш като цяло вярваха, че коалицията, която спечели Студената война, и институциите, които бяха създадени по време на Студената война, ще управляват света. НАТО, Международният валутен фонд, Световната банка и останалите, както и коалицията от антисъветски държави, които използват тези институции, ще създадат вечен мир и историята ще стигне до щастлив край. Имаше само две неща за вършене. Едното беше интегрирането на разклатената съветска империя в системата на икономиката и сигурността на Запада. Другата беше управление на непокорните маргинални държави. Когато Ирак нахлу в Кувейт САЩ поведоха широк кръг от държави, включително някои бивши комунистически страни, да накажат буйния Саддам Хюсеин. САЩ направиха това, без да ги е грижа за реакциите на Русия или Китай. САЩ доминираха в глобална коалиция, която имаше общ подход към такъв незначителен дразнител като садамовия Ирак. И който щеше да се прилага към всеки следващи дразнител. Това е светът, в който влезе администрацията на президента Бил Клинтън. Тя видя светът, който Джордж Х. У. Буш беше успял да създаде като постоянно състояние на света и се фокусира върху по-нататъшната глобална икономическа и социална интеграция. Тя удължи времето на институциите от Студената война и участва в периодични военни действия с главно хуманитарни цели (макар и не във всички случаи), които са подходящи за коалиционно управление. Това бяха единствените реални причини в този момент да има военни. През 1992 г. Буш започна намеса в Сомалия, където директните американски интереси бяха минимални, но вътрешният хаос беше създал глад. Бил Клинтън прие това положение, съответно изпрати войски в Хаити, за да свалят едно изключително неприятно правителство, а също в Либерия. Той бомбардира Ирак в операция „Пустинна лисица“, за да предотврати създаването на ядрени оръжия, води война и срещу Сърбия, за да бъдат предотвратени масови убийства в Косово. А когато една група, наречена „Ал Кайда“, удари американските посолства в Източна Африка и нападна военния кораб USS Cole, Вашингтон извърши ответни удари със съмнителна ефективност. Виждането на администрацията на Клинтън беше, че води световна коалиция за управление на глобален консенсус. Нито един от тези въпроси не представляваше значима заплаха, но с всеки от тях трябваше да се справят. Незначителни дразнители могат да станат по-значителни и с ограничени усилия те могат да бъдат контролирани. Това са странични въпроси. Централният въпрос беше управлението на глобалния икономически растеж. 90-те години бяха период на широкомащабно развитие и се предполагаше, че увеличаването на търговията и международните инвестиции ще увековечи този растеж и ще създаде мирен и проспериращ свят. Следователно основният интерес на администрацията на Клинтън беше оформянето на международната икономика. Това беше стратегическият въпрос на десетилетието. Останалите бяха второстепенни. Администрацията на Клинтън не гледаше на „Ал Кайда“ като на сериозна заплаха. Това беше друг дразнител, терористична група, която може да доведе до проблеми, но няма да промени посоката на историята. Той също така видя Русия като приключил въпрос. Независимо от катастрофалното десетилетие, което тази страна преживя, администрацията на Клинтън не вярваше, че Русия ще се превърне в стратегически съперник, а по-скоро, че ще заеме мястото си в света на либерална демокрация. Що се отнася до Китай, увеличаването на глобалната интеграция просто ще увеличи неговия напредък и този просперитет съответно ще либерализира Китай. Работеха три убеждения. Първото беше, че сме влезли в ера, в която нищо няма да наруши икономическия растеж. Второто беше, че с икономическия растеж светът щеше да бъде все по-либерален. Третото беше, че засилващият се либерализъм ще доведе до международна хармония и никой не би искал да го наруши. В резултат възходът на „Ал Кайда“ не беше разглеждан като най-висш въпрос и за нейното унищожаване не бяха използвани екстремни мерки. Президентът Джордж У. Буш прие основните концепции на тази външна политика. Странно, но 11 септември не промени основите на американската национална стратегия. Колкото и шокиращи да бяха атаките от 11 септември, борбата срещу „Ал Кайда“, макар и централна, не промени основните разбирания за това как работи света. Икономическият растеж и интеграцията останаха в центъра, борбата беше изградена около коалиция и воденето на война по някакъв начин съвпадна с концепцията на хуманитарни интервенции. Коалицията, меко казано, стана неестествена. Войната се задълбочи и хуманитарното измерение се сблъска с реалността на военния сблъсък, но останаха убежденията, че няма равностойни сили, които заплашват САЩ, а глобалната икономическа интеграция не е несъвместима с разширяваща се война в ислямския свят. Имаше и друго измерение. Хуманитаризмът и вярата в коалиции принудиха САЩ да заемат една странна позиция спрямо съюзници. Ангажиментът към либерална демокрация беше толкова дълбок сред либералните хуманитаристи, колкото и сред неоконсерваторите. И двете категории ще воюват за него, като и двете ще изискват от съюзниците да се придържат към него. Поради това коалицията се сви не само заради дезертьорството, но също така от изключването на държави, от които САЩ се нуждаеха като съюзници, но те се различаваха от техните стандарти. Голяма част от това се взриви през 2008 г. През август руснаците започнаха войната с Грузия, заявявайки, че Русия не е заела замисленото от американците място в историята. През септември „Лемън Брадърс“ се срина. Светът престана да бъде свят след Студената война. Имаше основни политико-военни предизвикателства пред САЩ, не екзистенциални, но сериозни. Предположенията за вечен просперитет отслабнаха, като взаимозависимостта разпространи заразата на 2008 г. из целия свят. Идеята че Китай ще стане все по-проспериращ, по-либерален и незаинтересован от международни конфликти се доказа като погрешна. Двама нови уверени съперници, Русия и Китай, отправиха предизвикателство към американското разбиране на света. Предизвикателството на ислямския свят се разпространи, вариращо от по-мощната и самоуверена Турция през опита на “Ислямска държава” за изграждане на халифат до икономическата криза в Саудитска Арабия. Именно в този контекст трябва да се разглежда подкрепата на Хилари Клинтън за намесата в Либия, защото това беше последното издихание на света след Студената война. Муамар Кадафи беше истински главорез и той може да е бил на път да извърши клане. Хилъри Клинтън прие идеята, че САЩ заедно с тяхната коалиция имаха моралното задължение да предотвратят това. Имаше теории, че това е било заради петрол или уран или нещо друго. Задължението обаче възникна от една концепция на света, която се беше разрушила. Но това беше светът след 11 септември и корумпиран тиранин може би беше по-добрият вариант, от това, което ще го замени. Унищожаването на Кадафи не доведе на власт либералите, а отключи възхода на воюващи враждуващи милиции и опортюнистични джихадисти. САЩ бяха в състояние да унищожат враждебна въоръжена сила, но да изградят нация – създаване на нови общества върху останките на старите - беше нещо, за което САЩ вече не бяха способни. Хуманитарната интервенция беше илюзия. Страданието след интервенцията е често по-лошо, отколкото преди. Най-важното е, че отклоняването на силите на Америка към едно поле на действия я отслабва на други арени. И това вече не е лукс, който САЩ могат да си позволят, не и в конкуренция с мощта и интересите на Русия и Китай. Хилари Клинтън е привърженик на интервенцията, но нейният интервенционизъм беше оформен от време на управлението на Бил Клинтън, когато всяка интервенция беше отделна, никоя не беше свързана с регионалните кризи и никоя не засегна глобалния баланс. Воден отчасти от концепцията за хуманитарна интервенция и отчасти от неправилен прочит на американската мощ за прекрояване на държави, Вашингтон допусна случая Либия. Подкрепата на Хилари Клинтън за намеса в Либия опроверга мирогледа за стратегическа реалност, която вече не съществува. По същия начин нейното икономическо разбиране за света беше отпреди 2008 г. То се основаваше на предположението, че икономиката и американските ценности са по-важни от политическите и военните въпроси и на предположението, че просперитет и интеграция са част от един и същ процес. Казаното от Хилъри Клинтън за държавното ръководство не е неправилно, но не е и достатъчно. Държавното ръководство, което се представи блестящо от началото на 1980-те години до 2008 г., не успя да се приспособи към новата реалност. Неговата идеология, бизнес модели и очаквания за това как работи светът не са адаптирани към новата реалност, която то самото създаде. Това не е изненадващо. Това е начинът, по който се случват нещата. Хилъри Клинтън дава всички признаци да смятаме, че тя все още мисли за Студената война като за минало, което обаче може да се възстанови. Някои хора са вярвали в Обществото на народите и във Виенския конгрес дълго, след като те са престанали да съществуват по какъвто и да е смислен начин. Като тактик тя може да разбира това и да прави нещата по различен начин при всеки отделен случай. Но като стратег тя не вижда протичащата стратегическа промяна. Трудно е да се откажеш от един свят, който мислиш за постоянен, дори когато този свят си отиде. И това ще бъде най-трудната част от президентство на Хилари Клинтън. Тя е дисциплинирана и последователна, но това се оказва капан за нея. За да се разбере нейната дилема, представете си упорит воин от Студената война, който се опитва да функционира в света след Студената война или някой, който иска прилагането на Версайската система към Хитлер и Сталин. Той няма да има отправна точка. Предизвикателството към Хилъри Клинтън е да се приспособи и стратегически, и в душата си към този свят. Реалността в света се промени. Тестът за Хилъри Клинтън, ако тя победи, е дали ще разбере това във възможно най-широк план.