В главната европейска държава се наблюдава прекомерен социално-политически консенсус по повод на еврозоната. Позицията на финансовия министър Волфганг Шойбле, един от тези, които най-последователно се обявяват за единна Европа, предизвиква подозрителност.

Мисълта за Германия не ми дава да заспя. Но след неотдавнашното потвърждаване на своята власт в еврозоната, особено в онази юлска нощ, когато се решаваше съдбата за по-нататъшното оставане на Гърция в еврозоната, не съм единственият, който е измъчват от безсъница. Че германците са прави за много неща, не трябва да ни пречи както на нас, така и на тях да зададем въпроса, къде са допуснали грешка или най-малкото, кое са можели да направят по-добре. Отдавна размишлявам над това и достигнах до учудващия извод: за постигането на по-голям консенсус в чужбина, водещата европейска държава се нуждае от по-малък вътрешен консенсус.

Тази седмица се отбелязва 40-та годишнина от подписването на Хелзинкските споразумения, превърнали се във важен рубеж по пътя, който доведе до обединяването на Германия. Би било любопитно да направим един ретроспективен поглед назад и да погледнем германската външна политика тогава: търпелива, многостранна и дори скромна. Едновременно с това тя бе осъзната и балансирана, което намираше своето отражение в речите на Вили Бранд и Рихард фон Вайцзекер. Тази традиция до голяма степен се запази. Трябва да се помни, че в нощта на дългите оскърбления в Брюксел Германия също така представляваше няколко мънички държави от Северна и Североизточна Европа. В сравнение с техните ръководители, германският министър Волфганг Шойбле беше просто образец на умереността. От друга страна, не трябва да се очаква, че обединена Германия, водещата европейска държава, ще се държи така както Западна Германия преди 40 години, особено, когато й предлагат да отпусне милиарди евро за политика, в която не вярват мнозинството от нейните граждани.

Унизителните условия, предявени на Гърция и формата, под която това беше направено, предизвикаха възмущение сред много от партньорите и приятелите на Берлин. Но, вътре в самата Германия, макар някои важни фигури като Юрген Хабермас и Йошка Фишер да изразиха своята тревога, непреклонната линия на Шойбле се ползваше с голяма подкрепа. Единствената причина за това, че в редиците на ХДС/ХСС не се чуха по-резки гласове на протест срещу парламентарното споразумение за предоставянето на финансова помощ на Гърция, стана това, че Шойбле със своя авторитет отстоя споразумението, което не му харесваше. "Недоверието към Гърция нарасна значително. Ние сме против за трети път да оказваме финансова помощ, но Волфганг Щойбле заслужава нашата подкрепа", каза бившият вътрешен министър Ханс-Петер Фридрих, който защитава консервативните позиции.

Министърът на финансите Шойбле е един от най-големите политици, които познавам. Той показа своите способности още като млад, когато беше дясната ръка на Хелмут Кол /1982-1998/, участвайки в преговорите за обединението на Германия и обявявайки се за единството на Европа. Но активната му политическа дейност в продължение на четвърт век, въпреки покушението, в резултат на което той се оказа прикован към инвалидния стол, работният график, който дори би уморил олимпийски състезател два пъти по-млад от него, е истински подвиг, проява на най-положителните човешки качества, включващи високи нравствени идеали и сила на характера. Освен това той е един от тези германски политици, които най-последователно се обявяват за обединена Европа. Въпреки това, интервюто, което даде за списание "Шпигел" след брюкселския кошмар, предизвиква недоумение и безпокойство. Въпреки твърденията, че единната валута трябва да се опира на политическото единство, за което е необходима промяна на европейските договори, Шойбле не прояви и най-малката гъвкавост спрямо Гърция. Той уверява, че в предлаганите на Атина мерки за строги икономии няма нищо лошо: "Проблемът е в това, че през последните пет години пациентът не взимаше това лекарство, което трябва". Що се отнася до отписването на дълга, който МВФ смята за прекалено важен, германският министър заяви: "Облекчаването на дълговото бреме в рамките на валутния съюз е невъзможно. Европейските договори не разрешават това". И точка. На въпрос за своята сурова позиция спрямо Гърция, той отговори: "Моята баба ми казваше: "Добро порядъчност над разпуснатостта". Съществува някакво великодушие и щедрост, която много бързо може да доведе до резултат, противоположен на очаквания". Смятам, че би било правилно народната мъдрост на бабата на Шойбле да се превърне в тази нишка, на която трябва да се опира Европа. Личната порядъчност, политическата воля и спазването на закона са прекрасни качества, които германският финансов министър притежава. Но когато настъпи моментът на истината е необходимо да знаем, какво можем да направим. Икономистите говорят много глупости, но икономическата реалност е неумолима. Какво може да се направи, и какво – не. Например, Гърция не е в състояние да си плати дълговете.

Навсякъде се обсъжда как да се намери оптималният изход от създалото се положение. А в Германия? Възможно е да греша, но имам усещането, че не. Едно от големите качества на ФРГ е нейната способност да се променя посредством консенсус, който се въплъщава във фигурата на канцлера Ангела Меркел. Благодарение на консенсуса Германия осъществи в началото на века трудни реформи в социалната сфера и трудовото законодателство, позволяващи й блестящо да използва възможностите на еврозоната /търговският излишък на Германия от тогава се увеличи почти четири пъти и в момента е около 200 милиарда евро, т.е. около 7% от БВП/.

Понякога подобен консенсус може да бъде прекален. Това, което наблюдавам днес в Германия е мислене по калъп. Преди да започне да говори някой германски икономист вече е ясно какво ще каже за еврозоната. Изключенията са много редки. Медиите нивелират това с критичните изказвания на автори от други страни. Либералният седмичник "Ди Цайт", например, публикува интервю с Тома Пикети, твърдящ, че Германия е "най-яркият пример за страна, която никога не си е плащала държавните дългове. Нито след Първата световна война, нито след Втората световна война". Но подобни примери са недостатъчни, за да заглушат изнурителния национален консенсус. Би било добре да има здравословни дискусии, основаващи се на проверени данни. Не празнословни препирни, а именно обсъждания в духа на съвещателната демокрация.

И въпросът не е в това, че не достигат независими и даровити германски мислители – както стари, така и млади. Мнозина или си мълчат, или очакват, кога ще утихне бурята, или живеят и работят в чужбина. Хайнрих Хайне е живял в емиграция, когато е написал, че ако вечер мисли за Германия, си губи съня. Днес на никой не му се налага по политически причини да напуска Германия, макар че по други – не толкова видни социални и културни – това е възможно. Нямам никакво желание да губя някой от моите блестящи немски колеги или студенти, но мисля, че за тяхната страна би било добре някой от тях да се завърне и да вземе участие в конструктивното обсъждане на актуалните теми. /БГНЕС

----------------

Тимъти Гартън Аш, преподава история в Оксфорд. Неговият анализ е публикуван във вестник "Ел Паис"