Архитектите много често, притискани от комерсиалната действителност с ултиматума, че нещо е хубаво, само защото го иска клиента, правят недопустими компромиси, с които аз отказвам да се съглася.

Смятам, че хората се обръщат към архитекта, за да им каже какво друго е възможно, отвъд актуалните щампи, които принизяват изкуството ни до обикновена услуга. От друга страна пък страхът да не сбъркаш довежда до този copy paste, който често е влошен вариант на оригинала. Точно това мислене води до грозните фасади, до безвкусни интериорни и екстериорни решения.

Не мога дори да си представя, например, стиропор, налепен върху фасадата на храма "Свети Александър Невски", защото сградата трябвала да отговори на чиновническата представа за необходимостта от термомост. Не бих си помислил и как би изглеждала Ватикана днес или площада "Сан Пиетро", ако трябва да влязат в крак с подобни изисквания. Подобни нагласи са като някакъв код, през който днес се осребряват наливането на бетон, продажбата на картон...

Дълго време се говореше за предизвестената смърт на изкуството, в т.ч. и на архитектурата, която има да решава очевидно и количествени въпроси. Икономическата и най-вече кризата на идеите за бъдещето направиха така, че архитектурата да влезе само като формално социално действие - правим къщи за бежанци, решаваме проблеми на малцинства... И в един момент изчезна онази визионерска част на архитектурата, която аз намирам за особено важна. Едно изкуство трябва да може да мечтае, а аз намирам смисъла на моята професия не само да извършва ежедневното, но да отваря и нови врати, гледайки критично. И както казва Умберто Еко - " с хоризонт за очакване", към онова, което предстои да се случи.

Междувременно светът, спомнете си Алиса от "Алиса в страната на чудесата", ни намигва - "трябва да тичаш много бързо, за да стоиш на едно място". Аз мисля, че точно това става в съвременните изкуства. Те се промениха много - станаха безумно динамични. На принципа на дистанционното на ТВ - натискаш копчето и вече си в друга история, друг сюжет, друга реалност.

Какъв дефицит виждам в архитектурата? Мисля, че тя трябва да се върне към онази щедрост, която е жизненоважна за нея. Може би, заради погрешно разбрани пазарни аргументи изискванията към нас се превърнаха в прокрустово ложе: този елемент е по-дълъг - режем, другото не стига - изхвърляме го... Ако имаше такъв подход в миналото не бихме могли се сдобием с много шедьоври в архитектурата.

Много се говори днес за криза, но за мен тя е преди всичко в дефицита на идеи. Въпреки това смятам, че българската архитектура преодолява своите балкански синдроми, дори страха да не сбърка, разделя се и с имитативната нагласа.

Лято е, повечето хора с гняв обсъждат стила на курортите по Черноморието ни. Но аз не искам шегите да се превръщат в действителност и един ден от румънската до турската граница да имаме калкан, от който да не виждаме морето. Морската архитектура вероятно е собственото ни неразбиране. С идеята, че осребрявайки моментния интерес, това ще ни гарантира вечно щастие.

Всъщност, ние не разбрахме собствената си природа и огромния шанс, с който разполагаме - това изумително море, макар и вътрешно, макар и наречено Черно, в което се спускат вечно зелени дървета, в което можеш да гледаш изгреви и залези. Дори мога да го сравня с пясъка на Кан или Ница, където очакваш върху този едър чакъл не да лежат хора, а да дойде един бетоновоз и да излее следващата стоманобетонна плоча. Но те не правят това... а го правим ние.

Имах две изложби през последната година - една в Лондон и една в Женева. Те бяха на тема: Отвъд copy paste. Идеята бе да покажа, че конструирането има отношение към индивидуалния човек. Епохата на цивилизацията мина от онази крайност, в която всичко бе дисциплинирано, регламентирано, политически детерминирано в другата, в която независимо, че се декларират либерални идеи, отделния индивид отново е забравен. Човекът днес е натъпкан в лоното на комерсиалното, изпратен с найлонова торбичка, примерно, по тениска и джапанки в МОЛ-а . И, всъщност, е загубил своята индивидуалност сред морето пазаруващи.

Може да ви изглежда странно, но в нашата държава практически вече не може да се строи с тухли. Ако сега се наложи да се построи наново Копривщица се оказва, че много от техническите методи са забранени от българските разпоредби. Навремето тя е градена в държава без хайтек, която е имала единствено черешово топче, лодки еднодръвки, а си е разрешавала да извае от дърветата в гората конзоли по 4-5 м., които можем да видим по възрожденските къщи. Днес Наредбата на българските архитекти забранява конзола по-голяма от 1.80 м. И то в 21 век, когато има тунел под Ламанша, когато Япония и азиатският континент са на път да бъдат свързани и има плаващи градове. Така че от страха да не сбъркаме влизаме в елементарното, репродуктивно и, за съжаление, ощетяваме хората и средата, в която те живеят.

Силно се надявах кризата да сложи усмирителна риза на подобен тип поведение. И все още се надявам, че красотата на природата може да принадлежи на хората. Убедено твърдя, че темата природа не може да бъде възприемана само като слагане на стиропор върху сградите, като енергоефективност, като условна панацея, наречена устойчиво развитие.

Ние сме задължени на поколенията след нас да оставим прозорец и бъдеще. И това е мисията на архитектите. 

------

Проф. д-р арх. Бойко Кадинов е ръководител на катедра Обществени сгради в УАСГ, чете лекции в Париж, Венеция, Москва, Братислава и др. Автор е на много статии за архитектура и на теоретичното произведение "Десет архитектурни заповеди". Лауреат на множество национални и международни награди, между които наградата на Министерството на външните работи на Франция, INTERARCH, Ytong. Член е на Международната академия за архитектура. Ръководи Архитектурна агенция "Братя Кадинови".