Не са малко онези, които са предричали края на капитализма, макар, че повечето "пророци" са се оказвали в грешка. Марксистките критици на капитализма например виждаха в него система, която е обречена на провал, поради вътрешно присъщите й неразрешими потиворечия и проблеми. Това, разбира се, не означава, че такива противоречия в капитализма няма, но истина е и друго: че досега капитализмът се оказа значително по-жилав, отколкото смятаха мнозина. И то не на последно място, благодарение на способността на капитала сам да се измъква от кризите, които го спохождат. Как постига това?
Има хора, които твърдят, че капитализмът прави богатите още по-богати, а бедните - по-бедни. Това обаче не е вярно, или поне не винаги. В първите десетилетия след Втората световна война в почти всички индустриални нации бяха намалени разликите между "горе" и "долу" - свободният пазар донесе "подаръци" за всички - не само шефовете, а и техните подчинени, както и работниците внезапно можеха да си позволят нови коли, телевизори и хладилници. После обаче се случи нещо интересно: от началото на 70-те години на миналия век в западните държави настъпи промяна в ситуацията с доходите. Благосъстоянието на заможните продължаваше да расте, а бедните, макар и да не ставаха по-бедни, все пак не успяваха да прибавят нищо към скромните си доходи. А социалното неравенство продължава да расте, почти навсякъде.
Печалба без граници
Американският инвеститор и финансов магнат Уорън Бъфет беше казал веднъж следното: "Разбира се, че има класова борба и моята класа - тази на богатите, която води тази борба, е на път да я спечели". Но защо богатите са тези, които печелят въпросната битка? И как точно го правят? - пита Волфганг Ухатиус в германския седмичник "Ди Цайт" и представя отговорите на един британски експерт.
Социологът Джон Ъри представя тезите си в книга, озаглавена "Печалба без граници". В нея той анализира как "глобалната прослойка от отделни богати хора и семейства, собственици и мениджъри на големи концерни и фирми за услуги, следват една определена икономическа стратегия, почти като бойна техника, която им помага да увеличават своите печалби. Авторът описва тази стратегия като "използване на всяко празно пространство".
Какво има предвид Ъри? Според него фирмите изнасят своите фабрики в страни с ниски заплати, за да намалят производствените си разходи. Те създават дъщерни фирми в данъчни оазиси, за да намалят данъчните си разходи, което води до това, че на Каймановите острови с население от 53 000 души са регистрирани например близо 80 000 фирми. Това са само двата най-очевидни и най-добре известни феномена, свързани с аутсорсинга, но те не са и единствените.
Ъри описва също как някои населени места в света са се специализирали като евтино място за складиране на отпадъци. Отровни химикали се изнасят често за Източна Европа, негодни контейнерни кораби заминават за Бангладеш. А китайският град Гийю днес се слави като световна столица на електронните отпадъци. Близо четири пети от компютърните отпадъци на САЩ и голяма част от електронния отпадък на други държави се изнасят за този малък китайски град.
Офшорен свят
Потреблението също отдавна вече няма връзка с националните граници или закони. В Югоизточна Азия, в Карибския регион или ОАЕ - навсякъде, както твърди Ъри, се създават работещи на печалба офшорни центрове. Тайната на техния успех е в това, че предлагат на глобалната класа на потребителите различни продукти и услуги, "които у дома им са или забранени, или нежелани, като например наркотици, хазартни игри, прекомерна консумация на алкохол или секс с малолетни. В книгата си Ъри показва как концерните и техните собственици, или с други думи, капиталът, е успял да си осигури предимства пред националните държави и трудещите си - а именно чрез мобилност.
Те са в състояние да прехвърлят парите си отвъд всякакви национални граници и да "претърсват" света, докато открият най-ниските заплати, най-изгодните данъчни ставки и най-минималните изисквания по отношение на екологичните стандарти. По този начин, според Ъри, възниква един нов "офшорен свят", който би могъл да бъде ограничен единствено ако възникне нещо като междудържавна солидарност, което поне на теория е възможно. На практика обаче правителствата на отделните държави залагат повече на междудържавната конкуренция, за да спечелят благоразположението на концерните, надявайки се на прираст и създаване на нови работни места.
John Urry: "Grenzenloser Profit", Wagenbach, Berlin, 2015
DW