Предлагам ви редактираната последна глава от романа „Под игото“ на Иван Вазов. Посвещава се на всички длъжностни лица и автори на учебници, които правят жалки опити да променят историята. Ние помним !

През тая последня и няма прощавка, която трая само половина минута, сепаратистът Соколов един поддържаше сражението със стотина (неприятели) служители на законната власт. Внезапно той се извърна и видя Рада… Тогава косата му настръхна, очите му запламтяха като на тигър и цял, без да се пази от нещо, показа се на входа, като напук на куршумите, па на най-чистофициален турски език извика към (ордата) отряда за борба с тероризма:

– Кучета крастави! Скъпо ще изплащате всяка капка българска кръв! – и изпразни револвера си.

(Тълпата) Служителите на законната власт с нова (бяс) справедлива мотивация се устреми на непристъпната крепост, в която се преобърна (разсипаната воденица) базата на терористите. Един (зверски рев) организирана команда, последван от нов дружен залп, процепи въздуха.

– Ах! – изпъшка (докторът) терористът и изпусна револвера.

Един куршум му прониза дясната ръка. Неописуем ужас и отчаяние се изобрази по лицето му. Огнянов, който гърмеше в тълпата, също окървавен вече, забележи това и попита:

– Страдаш, брате?

– Не, ами и последния патрон хвърлих, забравих…

– Имам още два в моя револвер, вземи… – каза Огнянов и подаде оръжието си на Соколова. – Сега нека видят как умира един български (апостол) терорист – сепаратист!

Па като изтръгна големия ятаган из силяха на доктора, излезе из портата и се спусна в тълпата, като раздаваше ужасни удари наляво и надясно…

………………………………..

Подир половина час цялата (орда) отряд, победоносна, (свирепа, демонически весела), излазяше из дола с (Огняновата глава, набучена на прът) останките на сепаратиста, към които подходи с необходимото етническо уважение. Докторовият череп, раздробен на късове от ножовете (най-първия удар – от куршум – сам докторът си беше нанесъл), не можеше да послужи за трофей. Също Радината глава беше оставена – (по политическа причина вече): Тосун бей беше (по-хитър от Тъмрашлията) човеколюбив и хуманен управител.

Отзади носеха, натоварени на едни кола, убитите и ранените.

С (дивашки викове сганта) тържествен марш отрядът на пазителите на реда дойде в града. Той беше по-пуст и по-мълчалив от едно парясано гробище. На мегданя (побиха трофея)положиха останките на сепаратистите.

Само един човек се мяркаше там, като един призрак.

Той беше Мунчо.

Като позна главата на любимия си Русияна, той вторачи яростни, безумни очи в нея и изригна, в един дъжд от плюнки, една колосална попръжня против Мохамеда и султана.

Обесиха го заслужено на касапницата.

Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира, нещо необичайно за справедливата демократична система, съществуваща в държавата.