Ама как сме свикнали да ходим по улиците, а не по тротоарите, а? Напоследък много ми прави впечатление това. Дори, когато не е задължително, ние пак сме там – на улицата. Ама не, за да правим революции, а обратното.

Колко много неща правим по навик... И как бъркаме навика със задължение. Например на опашка, на която се редят повече от четирима човека отдавна е обидно за всички, ако не стане скандал.

Колко вредни навици имаме... Цяло чудо е да мине ден, без да сме дали пари отгоре на някой да ни свърши работа, за която му се плаща.

Ежедневно, пак по навик, не сме спокойни, ако не сме преебали поне с 20 лева онази тъпата – държавата, която е виновна на всеки Гошо, на всеки Тошо и на всяка Гергана, че са непрокопсаници.

Не спазваме законите. Не винаги сме абсолютно сигурни какво точно удоволствие ни носи да покараме малко в насрещното, но го правим. По навик.

Пресичаме на червено или по средата на улицата, защото сме свикнали, че може.

Имаме си закон, който позволява да се паркира по тротоарите, ако се остави най-малко два метра разстояние между колите и успоредните на оста на пътя сгради. Закон, който по традиция рядко се спазва.

Хората така паркират, че понякога им се налага да излизат от колите си през багажника.Минувачите са свикнали да не ползват тротоарите и, дори когато алеите за безопасно движение на пешеходци са проходими. Постоянно никой на никого не помага и всичко живо цепи направо по улицата. Улицата, която от време на време онази свиня държавата я позакърпва и чисти, като гледа да не плати за това повече от 20 лева.

И така, едни нагазили до уши в кал и боклуци хора, облечени почти винаги като за траур, бродят мрачно, всеки потънал в собствения си несъвършен свят или в на „Пешо Калибрата“.

Ако си решил да снимаш нискобюджетен филм за зомби апокалипсис, тук е мястото, където ще намериш подходяща масовка. И тя ще ти излезе почти без пари, защото у нас всеки бърза да си продаде гъза за 20 лева.

А, колкото до допълнителния лек грим, който изисква този изключително популярен в момента жанр, отново няма да се вкарате в излишни разходи, защото не сме народ, а мърша.

„Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
"Аз не зная! Аз не мога!" - общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време“

За щастието трябва да се работи много, да се знае много. Тежък труд кипи в рая, докато в ада всичко лежи по казани, заобиколено от демони.

И как сме свикнали да ни побутват, да ни подритват, да ни бодат с триножници и какъв е шок, когато някой подходи към нас мило и с чисти намерения. Шах, мат и в никакъв случай пат.

Съмненията ни винаги са били като извратения апетит на болните от бяс животни, а общуването - надлъгване с елементи на кючек. Мързи ни да сме щастливи, но все пак искаме да сме живи и постоянно се оглеждаме някой да не ни приключи, при положение, че скоро в училищата ще спре да се изучава как сме започнати. И за всичко е виновен друг, не ние.

За да ни е чисто, трябва да сме чистички. За да ни е готино, трябва да сме готини. За да ни е умно, не трябва да сме тъпи като гъз. Не знам какво трябва да ни се случи, за да го заковем това в главите си.

Ако изчислим отговорността на 20 лева и си я разделим по равно, ще забогатеем с малко, но пак ще е много повече от това, на което сме способни в момента.

Автор Мария Маркова-Марчела