Икономически и политически натиск, дезинформация, ползването на издания за откровено разчистване на сметки с опоненти и безпрецедентно разделение сред самите журналисти. Така изглежда медийният ландшафт в България през отминалата 2014 година.
Почти едногодишните протести и изострянето на обществените отношения през изминалите 12 месеца обаче имаха един безспорно положителен ефект - насочиха вниманието към употребата на медиите. Ако до антиправителствените движения, започнали през 2013 година с назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, активната част от българското общество се отнасяше с пренебрежение към повечето издания, а изречението „Не гледам телевизия" бе символ на дистанция от дребнотемията на деня, недоволството срещу политическата класа бързо се претвори и в критичност към медиите, разбирани често (и с пълно основание) като обслужващ персонал на властимащите.
Наши и ваши
Въпреки че в крайна сметка средствата за масово осведомяване попаднаха в светлината на прожекторите (вместо да бъдат зад кадър) и се оказаха част от проблема, това не доведе до техния катарзис. Към момента все още няма надежда, че потребителят може да получава качествена информация, без прилежащото ѝ корпоративно или политическо замърсяване.
[Известен тип вестници са инструмент за всякакви интереси - и оръжие за изнудване, печелене на избори или прибиране на бизнес]
Известен тип вестници са инструмент за всякакви интереси - и оръжие за изнудване, печелене на избори или "прибиране" на бизнес
Вместо да се постигне качествена промяна в начина на правене на журналистика, самите журналисти се разделиха на „наши" и „ваши". Критериите на въпросното разделение тръгнаха от съпротивлението срещу добре познатия модел „власт-пари-медии", но битката бързо се превърна във война между две медийни групи. В крайна сметка с привидното успокояване на политическата обстановка, затихна и войната, а реклами на символната „Лафка" се появиха едновременно в двата враждуващи лагера...
В резултат на разделението обаче (и на редица други фактори) в момента доверието към българските медии е под критичното равнище, а вместо да набавят информацията си по традиционния начин, повечето боравещи с интернет българи узнават събитията от социалните мрежи.
Според изследване на фондация „Медийна демокрация", публикувано през февруари тази година, едва 14% от българите вярват в независимостта на медиите ( в столицата - само 7%), 60% изобщо не вярват, че журналистиката е независима, а останалите 26% се въздържат да изразят позиция.
Редактирана реалност
Възходът на Фейсбук и Туитър обаче не успя да убие познатата от преди години и продължаваща до днес практика, създавала и създаваща медии-бухалки. Дори в голяма степен успя да я подхрани.
И ако само преди две години една медийна група си позволяваше да редактира реалността (емблематичен е случаят с германския посланик Матиас Хьопфнер, чието интервю за вестник „Монитор" бе отпечатано манипулирано), към настоящият момент „редакторите" дори не си правят труда да мислят как да представят дадена информация угодно за собствениците им. Тя или просто не съществува, или е заменена не с полуистина, а с откровена лъжа.
Фрапантен пример е отношението на същата медийна група към случая КТБ, който за тях не съществуваше в годините назад. (Или съществуваше, но като крупен рекламодател). Към момента изданията, свързани с Пеевски, не просто са взели на въоръжение случая с фалиралата банка, а публикуват притурки с претенцията за разследване на „кражбата от джоба на българина".
Поведението на такъв тип вестници и създадени по техен образ и подобие информационни сайтове разкрива тревожната констатация, че ако доскоро крупни бизнесмени ползваха създадени от тях медии като „помощници" за различни проекти, то към настоящия момент средствата за масова информация са основният инструмент за постигане на всякакви интереси, Така от патерици за осъществяване на цели, медиите се оказаха оръжие за изнудване, публично опозоряване, печелене на избори или „прибиране" на бизнес.
Когато към тази картина се добави и цензурата на разпространението, което е съсредоточено в ръцете на един човек и вече дори никой не пита КОЙ е той, единствената надежда като че ли остава в телевизиите и радиата. Те пък от своя страна разчитат на едри рекламодатели, които почти винаги са обвързани с политическата конюнктура. Като бонус за „добро поведение" националните медии често получават европейски средства, които се разпределят от.... управляващите.
Умален вариант на националните медии са регионалните. В непредставително изследване за „Харта 2013" сред журналистите, работещи в областните градове в България, над 90 на сто от тях твърдят, че не биха могли да разобличават местната власт дори с факти, тъй като обявите на областната и общинската администрация съставляват около 1/3 от приходите на медията, а понякога и 1/2.
В резултат журналистиката у нас все повече заприличва на фаст-фууд – донякъде апетитно излъчване и силно отровно съдържание. Като гарнитура потребителят получава потресаваща неграмотност, възпитана именно от средата, която се възпроизвежда и води до отчайваща липса на ценности у самите журналисти.
Естествено, съществуват и други медии, които се опитват да отговарят поне на минимални стандарти. Такъв тип информационни източници за жалост са маргинализирани, а публиката им е твърде ограничена.
И когато говорим за връзката между медии и власт, която всъщност е в основата на загниващата среда у нас, няма как да пропуснем факта, че нито едно правителство досега не се е отказало от различни медийни услуги. Именно по тази причина никой досега не се е опитал да разпише мерки за изсветляване на собствеността в бранша, както и норми срещу концентрацията на медийна собственост. Подозирам, че точно след една година констатациите за журналистиката в България няма да бъдат драстично по-различни от настоящите. Те пък от своя страна много напомнят състоянието на медиите през 2013 г.
