Това сякаш каза много за президентството на Барак Обама - докато стоеше пред подиум в Белия дом, призовавайки към спокойствие и говорейки с непринуден тон за "огромния напредък" в расовите отношения в Америка през последните десетилетия, по улиците на Фъргюсън, щата Мисури, летяха тухли и бутилки."Той не е в състояние да проумее това!", викаше един млад протестиращ, имайки предвид, че кенийската наследствена връзка винаги поставя първия чернокож президент на САЩ върху несигурната "средна територия" във винаги експлозивния расов дебат в Америка. "Президентът дори не е един от нас. Бих му казал това в лицето".
И така Обама е подложен на огън от две страни. Консерваторите се подиграват на неговата очевидна неефикасност и на опита му да разиграва расовата карта, а пък техните опоненти в един глас го обвиняват, че не прави достатъчно. Президентът е твърде черен за някои бели и недостатъчно черен за някои афроамериканци. Вярно е обаче и това, че расовата и социалната среда, в която Обама е израснал - преди да стане вицепрезидент, Джо Байдън го охарактеризира като красноречив, интелигентен и некорумпиран - беше основният коз в усилията му за по-голям напредък в Америка по расовите въпроси.
В понеделник вечерта той продължи да се придържа към своите аргументи, като умело боравеше с тях. Вместо сърдито осъждане (на случващото се), той отново се обърна към аргумента, използван за първи път от него през 2008 г., когато произнесе речта си "За по-перфектен съюз", в която изложи вижданията си за следрасова Америка. Говорейки за постигнатия огромен прогрес, той каза: "Вече съм виждал това в живота си. И мисля, че да се отрича този напредък, означава да се отрича способността на Америка да се променя."
Обама никога не се е опитвал да пренебрегне факта, че Америка остава дълбоко разединена по расовия въпрос. Но въпреки натиска от двете страни, той демонстрира решимост да се стреми към един свят, в който този проблем няма да съществува.
Мнозина от онези, които гласуваха за него през 2008 г., опиянени от надежди и от перспективите за промяна, са дълбоко разочаровани от подобно хладнокръвие на фона на събитията във Фъргюсън - особено при поредния явно фрапантен случай на "неуставно" полицейско поведение по линията "бял-чернокож". Те го обвиняват в наивност, изтъквайки, че както и в много други области, вярата на Обама в собствената му способност да осъществи промяна просто не се връзва с реалните факти в живота.
Неотдавнашните анкети отразяват разочарованието, че Обама се е оказал неспособен да направи повече по расовия въпрос. Както и с други негови обещания - да спре повишаването на нивото на океаните и да донесе мир в Близкия изток, тези очаквания винаги се оказваха нереалистични.
Афроамериканците продължават да бъдат третирани различно в САЩ - в училища, в затвори и по улиците, където попадат много по-често на мушката на полицията, чиято готовност да стреля се опира на една законодателна рамка, която почти не се е променила от далечното минало. 14 на сто от чернокожите са наркомани, но 37 на сто от тях попадат зад решетките за това прегрешение. А и според Американската комисия по присъдите те получават присъди, които са с 10 на сто по-дълги от тези на белите за същото престъпление.
Извън либералните градски зони в Америка расовите предразсъдъци си остават нещо твърде обичайно - понякога съвсем открито и съзнателно, понякога проявявани като че ли неволно, но въпреки това съвсем ясно. През последните три години непрекъснато ми бе изтъквано в белите предградия на Мичиган как "мързеливите чернокожи" са унищожили Детройт; възрастна жена с внуци в Мериленд каза на политическа проява за събиране на средства, че "латиносите се размножават твърде бързо и ние не можем да ги стигнем"; а група бели фермери на житните полета в Уайоминг ми съобщиха, че "никой не вярва", че американците са избрали Обама честно и по правилата.
Имаше дори твърдения, че избирането на президента всъщност е задълбочило расовото разделение. Няколко проучвания констатират, че броят на т.нар. хейтърски групи рязко се е увеличил между 2008 и 2012 г.
Обама знае всичко това. Неговата стратегия обаче е да не се конфронтира, а да се издигне над нещата, съзнателно избягвайки подстрекателската реторика на лидерите от предишното поколение борци за граждански права - като Ал Шарптъновците и Джеси Джексъновците от днешно време - за да се опита да развърже това, което той нарича "заплетения расов възел".
Парадоксът на неговото положение на първи чернокож президент на Америка е, че като сдържа емоциите си и само изразява полугласни симпатии към легитимните тежнения на протестиращите във Фъргюсън, Обама рискува да бъде обвинен, че неволно заплита още повече възела, който се зарече да развърже. Ако сложим нещата на кантар обаче, президентът със сигурност е прав да мисли, че за него ще бъде гигантска крачка назад да поеме различен курс, като разпалва старите предразсъдъци, които явно са по-дълбоко вкоренени, отколкото мнозина американци са склонни да признаят.
Още по темата: Взривът на протести и насилие след присъдата във Фъргюсън бе очакван
Вълненията и масовите безредици в американския град Фъргюсън са тема номер едно в днешните американски вестници. Обществената реакция на решението на съдебния състав да оневини белия полицай, застрелял невъоръжен чернокож младеж през август, се превърна в изблик на насилие, който доста преди това бе открито и натрапчиво предсказван и когато той наистина се случи, изглеждаше по-скоро като успех на умението ни да правим пророчества, отколкото като естествен изблик на гняв, пише "Вашингтон пост".
Спонтанни или организирани, подобни вълнения спорадично разтърсват социалната тъкан на Америка от два и половина века на борби за равенство и възможности. Но насилието във Фъргюсън, започнало през август, разчупва стереотипите по три важни начина, един от които излиза наяве точно сега. Това бяха рядко срещани вълнения в предградията. Расовото насилие дойде именно в тези места, където много американци - и бели, и чернокожи - бяха избягали от градските вълнения през 1960-те години. Това бяха най-силните взривове на расово недоволство от избирането на първия чернокож президент на страната. Така Фъргюсън изкара страната от фантастичния сън, че Америка е навлязла в "следрасова" ера, отбелязва вестникът.
"Вашингтон пост" припомня станалия широко известен навремето доклад на т.нар. "Комисия Кърнър", който констатира, че "ние сме нация от две общества - едно черно и едно бяло . разделени и неравни". Този извод бе направен след градските вълнения в края на 60-те години. Оттогава се появи голяма и успешно развиваща се средна класа от чернокожи и много юридически и културни бариери пред включването й в бизнеса и социалния живот на страната бяха отстранени. Но расите си остават остро разделени както като начин на възприятие, така и като реалност.
Само месец след първоначалните расови вълнения през август бе извършено проучване сред жителите на Сент Луис (Фъргюсън е негово предградие), и то показа, че чернокожи и бели са рязко разделени по въпроса дали застрелването на чернокожия 18-годишен младеж Майкъл Браун е било оправдано. За 62 на сто от белите отговорът е "да", е за 65 на сто от чернокожите - "не". На въпроса дали Браун е бил застрелян заради цвета на кожата си, 77 на сто от белите отговарят с "не", а 64 на сто от чернокожите - с "да", отбелязва "Вашингтон пост". Единственото, за което мнозинството и от двете раси са съгласни, е че с начина на отразяването на събитията медиите са влошили положението във Фъргюсън, вместо да го подобрят.
Именно на този аспект обръща внимание вестникът като отличие на сегашните расови вълнения от предишните - предварителното нагнетяване на атмосферата в очакване на решението на съда. "Това, което се случи в понеделник вечерта, и което вероятно ще продължи и в следващите дни - са улични вълнения като планирано събитие, толкова упорито предсказвано и толкова нашироко подготвено, тези очаквания сякаш засенчиха силата и значението на самите протести", пише "Вашингтон пост". Резултатът е изместване на реалните въпроси за справедливостта и расовите отношения, довели до протестите, от по-тактически дебат как да се сдържа и озаптява масовият гняв, заключава вестникът.
Според лондонския "Гардиън" самият факт, че хората са очаквали бял полицай като Дарън Уилсън да избегне съдебен процес показва, че цялата процедура е фалш. Нормално е след такова решение, като това съдебния състав във Фъргюсън, да последват вълнения. И тези, които имат власт, да призовават за спокойствие с аргумента, че трябва да има върховенство на закона. Наистина, иначе ще има хаос. Вестникът припомня и думите на президента Обама: "Ние сме страна, в която се подчиняваме на върховенството на закона и следва да приемем решението на съда".
Бедата обаче е в това, че САЩ много по-дълго време в историята си са били страна на несправедливостта, отколкото страна на законността, отбелязва авторът. При отсъствието на елементарна справедливост такива закони не представляват нищо повече от узаконена тирания. Когато бял полицай застрелва невъоръжен чернокож юноша и после е оправдан, противоречието е крещящо. Свят, в който не само е законно да те застрелят, докато си вървиш по улицата, и то да го направят в името на закона, е свят, в който някои хора придобиват усещането,че няма какво да губят. А няма нищо по-опасно от човек, който няма какво да губи, коментира "Гардиън".
Фактът, че повечето хора очакваха такова решение - Фъргюсън бе фактически под военна окупация цяла седмица в очакване на вълненията, които неизбежно щяха да последват след оправдаването на полицая - просто илюстрира каква лицемерна фалшификация е бил целият процес. В тази страна, в която "властва законът", тези, които са натоварени да налагат законите явно действат извън тях, а съдът съществува не за да посредничи между полицията и обществото, а за да защитава правоналагащите органи от обществото. Така че тук въпросът съвсем не беше само за един юноша, за един полицай или за една конкретна присъда, а за системата, която не трябва да изоставя тези, които е призвана да защитава, заключава "Гардиън".
БТА
