Във вторник, малко след като двама палестински младежи нахлуха в синагога в Ерусалим, убиха четирима равини и раниха смъртоносно полицай в деня на храмовия им празник, "Народният фронт за освобождение на Палестина" (НФОП) обяви, че извършителите са негови членове и похвали "героичната им акция". Въпреки че бяха въоръжени с пистолет, двамата убийци предпочетоха да използват за кървавото си дело касапски сатъри - в стила на "Ислямска държава" (ИД).

НФОП някога се самоохарактеризира като категорично светско, марксистко-ленинско освободително движение. Основан от лекар християнин, той имаше дори шепа радикални антиционистки еврейски поддръжници. НФОП днес е сянката на това, което беше, и не е съюзник на "Ислямска държава", след като вместо това търси покровителството на смъртния враг на ИД - Ислямска република Иран. Хамас, който също се мъчи да се разграничи от ИД, също побърза да приветства убийците от синагогата.

Снимки на оцапаните с кръв сатъри, популяризирани от видеоклиповете на ИД с обезглавявания, бързо наводниха множество палестински уебсайтове и страници във Фейсбук. Нямаше значение, че избраните мишени бяха възрастни мирни граждани, намиращи се в границите на Израел отпреди 1967 г.

Така изглежда религиозната война и ние трябва да престанем да се самозалъгваме, че случващото се в Близкия изток е нещо друго. В различна степен този сюжет се разиграва от столетие. Да, това също е и конфликт за парче земя между две нации и не всички израелци и палестинци искат да гледат на това като на борба между мюсюлмани и евреи (за щастие, те все още са малцинство в двете общности), но доста са онези които смятат така.

Може би щеше да е по-лесно да обрисуваме първите десетилетия на палестинския конфликт като териториален спор между ционизма и арабския национализъм. Фактът, че основоположниците на политическия ционизъм бяха твърдо светски личности - повечето равини по това време все още се отнасяха с дълбоко подозрение към движение, опитващо се да си присвои Месията - допринесе за това виждане за конфликта. Религията обаче винаги е била съществена мотивираща сила и за двете страни.

Първите големи сблъсъци през последното столетие между евреи и мюсюлмани на Светите земи не бяха предизвикани от изграждането на нови еврейски земеделски селища, а от спорове за правото на молитва при Западната стена на Ерусалим. Те напомнят за сегашното подозрение сред палестинците, че евреите се опитват днес да се молят в комплекса на Храмовия хълм, таейки мечти да заменят джамията Харам ал Шариф с трети храм. Модерните днес приказки за ционизма като колониализъм дойдоха много по-късно.

Не че ционизмът винаги и бил изцяло нерелигиозно движение. Теодор Херцел може да е роден в асимилирано виенско семейство, а Давид Бен-Гурион заедно със свои другари първопроходци да отхвърлиха религиозните ограничения, но те продължиха да използват Библията като документ за собственост над древната си родина и останаха привързани към предците си, докато други евреи прегърнаха Комунистическия интернационал.

В продължение на няколко десетилетия, докато различни форми на национализъм и социализъм оставаха еднакво популярни сред араби и евреи, и двете страни можеха да претендират, че са светски освободителни движения и че борбата им е за оспорвана територия. Те обаче не можеха да поддържат тази пародия дълго.

Възходът от 70-те години на миналия век насам на религиозното заселническо движение в Израел и надигането на Хамас и други открито ислямистки палестински движения в края на 80-те години бяха ясен признак не само за отслабване на светските сили и в двете общности, но и за това, че риториката на конфликта се връща към корените си.

Нападението в Ерусалим във вторник може да е първото по рода си в съвременната история, извършено срещу квартална синагога в столицата, но палестински организации извършваха подобни убийства в европейски синагоги в началото на 80-те години. По същото време еврейско нелегално движение складираше експлозиви и готвеше апокалиптично нападение срещу ерусалимски джамии, но беше разкрито от службите за сигурност Шин Бет.

Най-скорошната жестокост, сходна с убийствата тази седмица, беше клането през 1994 г. в Пещерата на патриарсите (или джамията на Ибрахими) - в религиозната война разбирането за жестокост също се определя от съответната религия), когато Барух Голдстайн застреля 29 мюсюлмански вярващи по време на утринна молитва.

Израелците твърдят, че не водят религиозна война срещу мюсюлманите (Голдстайн беше член на малка расистка партия, която скоро след това беше обявена за незаконна терористична организация, израелските служби за сигурност се опитват да разкриват активисти на организации със сходни възгледи, които подпалват джамии, а огромната част от израелците се отвращават от подобни действия), а дори бегъл поглед върху палестинските медии открива изобилие от славословия за нападенията срещу евреи.

Палестинците от своя страна отричат, че просто отиват да убиват евреи, и настояват светът да разглежда убийствата в контекста на засилващото се недоволство на младото поколение, живеещо в условия на безконечна израелска окупация и потисничество. Те казват, че това е едничката причина, в която се корени насилието.

Повечето израелци все още искат да вярват, че се борят единствено за сигурността си и нямат нищо против мюсюлманите, а много палестинци все така искат да обвиняват окупацията за цялото насилие. Само че това се превръща все повече в самоизмама, запазена отчасти за западна консумация.

Политическите лидери и търсените от медиите експерти най-често са светски личности, излагащи позицията си в звучни английски изрази. Същевременно на фронтовата линия, където израелски полковник през лятото призова войските си да влязат в битка "за изтребване на врага, който отвращава Бога на Израел", а отразяващите основната политическа линия палестински уебсайтове сега редовно публикуват карикатури с шахиди с микробуси, които бранят джамията Ал Акса, като блъскат с автомобила си евреи с кипа на главата и орлови носове, с бради и характерните кичури коса покрай ушите, езикът е недвусмислено религиозен.

Настоящите лидери на двете страни са на вид светски хора. Но нито премиерът Бенямин Нетаняху, нито президентът Махмуд Абас успяха да се въздържат в последните седмици да използват религията, за да активизират своите оклюмали привърженици. В реч преди две седмици Абас предупреди за религиозна война и едновременно обвини евреите, че оскверняват джамиите в Ерусалим.

Нетаняху обвинява Абас, че подстрекава към терористични нападения и, да - към религиозна война, но прокарва закони, които ще поставят "еврейската идентичност" на държавата над нейните демократични принципи. И двамата не желаят ескалация на насилието, но религиозните чувства са твърде мощно средство, за да не бъдат експлоатирани.

През май папа Франциск - световният религиозен водач, когото дори либералите атеисти харесват - събра президента Шимон Перес и Абас в Рим на обща молитва за мир. Само месец по-късно избухна поредният цикъл от насилие в Газа. Трудно можем да виним Франциск за това безполезно упражнение по пиар: ако беше поканил шейховете и равините, които са истинските двигатели на войните на омразата, те биха отказали.

Но като се обърна към двама цинични политици, което се опитаха да обуздаят религиозните чувства за собствените си цели (както прави сега Абас с фурора около ерусалимските джамии, а Перес направи преди около 40 години, когато като министър на отбраната разреши изграждането на първите селища на Западния бряг с надеждата заселниците да го подкрепят срещу съперника му Ицхак Рабин) папата помогна за увековечаване на мита.

Да се приеме, че израелско-палестинският конфликт е и безмилостна религиозна война, е в разрез с предпочитаните от международната общност решения. По-добре обаче би било да приемем този ужасяващ факт, който е централната причина нито едно от тези решения да не проработи въпреки интензивните дипломатически усилия за решаване на конфликта.

Признаването до каква степен и израелските, и палестинските лидери експлоатират религиозните чувства би било преди всичко стъпка към това да им се търси сметка за действията на екстремистите в собствените им лагери.

БТА