Затвърдяващото се убеждение у Израел и сред някои арабски съюзници на САЩ, че Америка вече не е надежден партньор в заплетените интриги и порочни съперничества в Близкия изток, предизвиква спекулации за завръщане на Русия в региона.
Предизвикалата интерес визита от миналата седмица в Кайро на руските министри на външните работи и отбраната - 41 години след като Ануар Садат прогони 20 000 съветски военни съветници от Египет - се смята от някои за повратна точка. Ако това е истина, далеч не е ясно в каква посокамогат да поемат Египет, както и други разочаровани американски съюзници като Саудитска Арабия, Турция и Израел.
Оплакванията от САЩ на тези регионални сили са различни и дори не са свързани с един и същ проблем. Гневът на всички арабски страни, заедно с Турция и Иран от безусловната подкрепа за Израел е важно изключение от това правило. Но Обама добави и други причини.
Сегашното правителство в Египет, ползващо се с подкрепата на армията, и основният му съюзник Саудитска Арабия изпитват осезаемо чувство за предателство - първо, защото Обама и Белият дом не предприеха нищо, за да спрат през 2011 г. падането на лоялния към САЩ Хосни Мубарак и второ, защото след преврата на армията срещу президента Мохамед Морси и организацията “Мюсюлмански братя” през юни Вашингтон отказа да отпусне част от свещената годишна военна помощ в размер на 1,3 милиарда щатски долара - неизменна част от мирния договор между Египет и Израел от 1979 година.
Израел - сила на статуквото, която си запазва правото да променя регионалното статукво, също не бе доволен от това, че си отиват тирани, които удържаха народната антипатия към политиката на Израел. Високопоставен израелски стратег заяви веднага след падането на Мубарак: “Структурата на целия ни анализ току-що се срина.”
По въпроса за Сирия, Турция и Саудитска Арабия са най-обидени от странната смесица от колебание и авантюризъм, чрез които Обама изразява желанието си да се сложи край на режима на Асад, без да даде на основните бунтовници средствата да го постигнат, а вместо това позволи бойното поле да бъде превзето постепенно от джихадистки екстремисти.
Докато Кайро флиртува с Москва, Реджеп Тайип Ердоган, своенравният премиер на Турция, започна първо да флиртува с Пекин, обещавайки да купи китайска система за противоракетна отбрана, макар че тя е несъвместима с тези на съюзниците на Анкара от НАТО. Саудитците, от своя страна, с огорчение говорят за “значително отклонение” от техния 70-годишен съюз със САЩ.
Това обаче ни води към основната причина на сегашното недоволство - ненадейната възможност САЩ да се сближат с Иран. Тази перспектива ужасява Израел и Саудитска Арабия, която вижда заплаха в шиитската Ислямска република. Те не са склонни на нищо друго, освен капитулация на Иран, по възможност последвана от смяна на режима. Трудно е да разбере какво Русия на Владимир Путин може да предложи в тези два големи регионални конфликта: противоборството в исляма между сунити и шиити, от една страна, и задънената улица между Израел и Иран, регионална сила и заплаха за израелската хегемония, от друга.
Като изключим колебанието, Обама на няколко пъти разочарова американските регионални съюзници с основание. Той отказа да подкрепи деспотите, подложени на изпитание през Арабското пробуждане, или при преврата в Египет от юни. Също така бе готов да изслуша ислямистите - продукт на диктаторските режими, които Западът преди подкрепяше. Освен това президентът е с ясното съзнание, че бе избран, за да изтегли САЩ от войните в региона, а не да ги въвлече в нови. За късмет на всички той устоява на “военния поход” към Иран, за който настояват Израел и Саудитска Арабия.
Въпреки всичко проблемът с вакуума в региона си остава. След фиаското в Ирак има реални съмнения относно способността на САЩ да използват дипломатическото си влияние и уникалната си военна мощ, за да моделират или дори да управляват бурните събития в региона. Неспособността на САЩ и Запада да се справят със Сирия може да допринесе за превръщането на страната в средиземноморски Афганистан. Варварите вече са пред портите.
В този контекст Русия изглежда добре. Тя защити режима на Асад, който след отказа на САЩ да удари Дамаск заради употребата на газ срещу цивилни, е във военен подем. Путин има проста стратегия и твърдо се придържа към нея. Той изиграва добре слаба ръка срещу президент, който твърди, че Америка не блъфира. Но неговите неспокойни съюзници мислят, че Обама блъфира и то нескопосано - например за т.нар. “червени линии” за използването на химически оръжия, в които вече никой не вярва.
Времето на САЩ в Близкия изток може да изтича, но е трудно да се повярва, че Русия може да ги замени. Дори по съветско време Русия никога не е успявала да бъде нещо повече от второстепен играч. Сега, със своята икономика, базираща се главно на петрола и с второразредни технологии, тя е рискова сила. А и никой не предпочита руски пред американски оръжейни системи.
Освен това САЩ разбират, че не могат просто да се оттеглят. Ръководителят на американската дипломация Джон Кери напоследък не се занимава много с Азия. Европейците също ще трябва да си оправят посредствената игра, независимо дали им се иска или не. Сирия е в задния им двор и те са на фронтовата линия срещу джихадистите. В сравнение с това, Босна направо бледнее.
