---

Румен Аврамов е роден през 1953 г. в Париж. Занимава се със стопанска история, макроикономика и парична политика. Дълго време работи в Икономическия институт на БАН. От 1997 г. до 2002 г. е член на УС на БНБ. От 1994 г. е член на УС на Центъра за либерални стратегии.

---

- Г-н Аврамов, вие сте редактор и съставител на документалната поредица „Българска народна банка. Сборник документи”. Къде приключва историята на банковите архиви?
- Това е поредица, която излиза в течение на 10 години и отразява не само развитието на централната ни банка, но и цялата финансова история на България от Освобождението до началото на 90-те години на миналия век. Последният том представя архивите на комунистически режим след 1948 г. Завършва с документи от 1990 г., която бе хибридно време, но и ключова година за позиционирането на старите елити в новите условия. Архивите показват например как въз основа на заявление, написано на ръка на хвърчащ лист от Робърт Максуел, УС на БНБ в тесен състав му дава разрешение да учреди банка (впоследствие тя така и не се появява). Горе-долу по същия начин в навечерието на изборите от 10 юни 1990 г. е създадена Първа частна банка. Давам примерите не като пикантни подробности, а като индикации за духа и нравите на времето. Тези сборници с архиви трябва да се четат именно така – като представителна извадка за икономическото битие от различни епохи.

- Какви са уроците, събрани в сборника - съвместно издание на националната банка и агенция „Архиви”?
- Не надценявам т. нар. уроци на историята. В момента световната икономика преминава през криза, а всяка криза е живо доказателство, че от историята не се учи. Създадените търговски банки след 1987 г. бяха бутафорни институции и до голяма степен продължиха да са такива след 1990 г. Те разместваха парите според прищевките на политическата власт и в документите за създаването им ще видите познатите печално известни имена, които фалираха банките през 1996 г.

- Какво показват документите на БНБ за годините преди прехода?
- Паричната политика от онези години се крепи на просто равенство - банката да пуска толкова пари в обращение, колкото са разполагаемите стоки на пазара. Понеже количествата пари и стоки никога не се засрещат точно, недостигът на стоки се утаява като излишък на спестявания в ДСК, които отиват за финансиране на бюджетните дефицити и на мегаломанските инвестиционни проекти на държавата. Тази философия принуждава централната банка да влиза в невъобразими подробности на стопанския живот, да определя какво да се произвежда, кой да получи кредит и кой - не. Обсъжданията на паричните въпроси от епохата приличат на бакалски дискусии, в които вървят и най-битовите примери от живота.
Но в същото време централната банка е и контактното звено с т. нар. капиталистическа икономика, със „свободния пазар”. Там нещата са съвършено неуправляеми, защото всичко почива на допускането, че ще се изпълни планът за износ, с който ще се посрещнат търговските плащания и падежите по външния дълг, а това никога не се случва, балансът никога не се връзва. На Запад липсата на конкурентоспособност не може да се скрие и оттук тръгват постоянните принудителни свивания на вноса и трупането на външен дълг. Представените в томовете документи са изключително красноречиви в това отношение.

- Оказва се, че и валутните кредити, които сме вземали, са били пак от Русия.
- През 50-те и началото на 60-те години сме получавали заеми от СССР и в рубли, и в конвертируема валута. Валутните сме получавали по държавна линия или от двете съветски банки (собственост на Госбанк) в Лондон и Париж. След дълговата криза от 60-те години ситуацията се променя и България започва да излиза на западните кредитни пазари. Но докато със СССР се правят всякакви политически договорки, Западът е зоната на истината – там такива възможности няма. При последната кредитна криза това се оказва фатално.

- Какво е личното ви становище за сделката с външния дълг, която Милен Велчев като финансов министър в правителството на НДСВ направи през 2002 г.?
- Връзката с архивите не е съвсем пряка, но все пак може да се направи. Там например ще видите как през 1988 г. на финансовия авантюрист Робърт Максуел е дадено да управлява парче от валутния резерв на страната. Нещо подобно има и в сделката от 2002 г., която е правена с разбирането, че с валутните резерви на държавата може да се играе рисково, че те трябва (както се казва) да се „управляват активно”.
През 2002 г. има поне две неща, които хвърлят съмнение и за напълно страничен наблюдател. Първото е, че официално обявените предположения, върху които стъпи сделката, почти веднага се оказаха съвършено погрешни. Тук не може невинно да се каже, че всеки, който играе на световните пазари, може да сгреши: това не са частни пари. Нещата, които по логиката на казиното са позволени на всеки частен инвеститор, не са допустими за този, който работи с валутния резерв. Правени са не просто грешки, а са поемани недопустими за държавата рискове. Друго подозрение към сделката е, че точно лицата, които я реализираха в качеството си на министри, през 2001 г. настойчиво предлагаха същия проект от името на държателите на облигации и на инвестиционните банки. Конфликтът на интереси, както е модно да се казва днес, е очевиден. Така или иначе, тази сделка вече има достатъчно дълъг хоризонт, за да могат да бъдат оценени нейните резултати.

- По повод икономическото развитие на страната, твърдите в свои анализи, че липсата на средна класа е сред първопричините за корупцията в България. Защо мислите така?
- Твърдението, че средната класа донякъде е буфер срещу корупцията, идва от представата за нея като за „благоприличната класа”. По културни и имуществени причини тя следва да е по-малко изкушена, да е материално задоволена, просмукана от по-добропорядъчни ценности. Обикновено корупцията идва от маргиналните слоеве – от най-ниските и най-високите краища в обществото. На първите би могла да помогне в изкачването по социалната стълбица. А другите така или иначе живеят в симбиоза с властта.
Но средната класа не бива и да се величае. Освен положителните си черти, тя има и неприятни – склонност към конформизъм, липса на въображение, консервиращо спокойствие, симпатии към популистки ухажвания. Да не забравяме, че средната класа помогна на Хитлер да дойде на власт по демократичен път.

- Това не обрича ли на неуспех ясно заявеното намерение на новото правителство да пресече корупцията?
- На призиви за „ново начало“ сме се начували, но исторически прецеденти, които да дадат оптимизъм, просто отсъстват. Напротив, историята (особено българската) показва, че по-гротескна от самата корупция е само борбата с нея. А за да върна разговора към архивите, там ще видите добре документирано как тя (в безброй метаморфози) е част от общоприетото дори от управляващите битие на „обикновения комунизъм”.

- Как ще обясните твърдението на ваши колеги, че икономиката на България демонстрира „развитие без растеж“?
- Това е каламбур в изказването на американски историк, който през 60-те години определи стопанското развитие на България в началото на ХХ век като „растеж без развитие”. Идеята му бе, че икономиката ни е растяла количествено, но качествените промени се бавят или отклоняват от здравата логика. С една дума – има растеж, но не и узряване на икономиката. За да пренесем тези разсъждения към наши дни, ще отбележа, че от 1997 г. насам в течение на десетилетие БВП на България нарастваше сравнително бързо.
Но ако се сравним с други държави, ще видим, че нашият таван не беше особено висок – ние стигнахме до 6% годишно, когато други имаха ръст от около и над 10 на сто. Междувременно настъпиха и безспорни качествени промени – приватизация, отваряне на икономиката, навлизане на чужди инвестиции. Но последното не е наша заслуга, а резултат единствено на това, че България се оказа на пътя на свръхликвидността в световната икономика. Не само кризата, а и предшестващият растеж са привнесени отвън. През тези 10 г. не се появи нищо, което да направи българската икономика по-малко уязвима към неизбежните цикли в световните процеси. Така ще е и в бъдеще, както е с повечето периферни икономики. И ако растежът на БВП продължава да се крепи на модел, при който ние спестяваме малко, но има други, които влагат спестяванията си в България, няма да се е променило нищо съществено.


Интервюто взе Лили Мирчева