Иглика Горанова Всяка справедлива кауза може да бъде омаскарена. Това правило се видя в битката на журналистите за свободен достъп до парламента. Каузата изглеждаше съвсем наред до вчера. Когато две партии решиха да се намесят в нея, за да я употребят за свои цели - иде реч за „Атака“ и ДПС. Как да вярваме в рицарските намерения на Волен Сидеров, че иска да помогне на българската преса, след като правата й за достъп до политиците в парламента бяха силно орязани? Че нали още в нощта след изборите през 2005 г. той обяви публично, че ще направи списък с журналисти, с които ще се разправи. Повтори го и в първата си реч пред Народното събрание, в която нарече колегите си депутати грухтящи прасета. Бившият журналист Сидеров, който стана политик благодарение на популярността си от вестниците, се опита и да сформира групи за натиск над неудобни свои довчерашни братя по перо. Разказаха го негови близки съратници, които го напуснаха. Според лидера на „Атака“ повечето журналисти са или проститутки, или продажници, или пък просто помияри. А вестниците, които мислят различно от него и неговите придворни - парцали. Нищо че в някои от тях дълго време си е изкарвал хляба. Няма съмнение, че свободата на словото стана мила на Волен, защото по този начин той прави още един опит да се разправи с Пирински, който от три години му пречи да си развява коня из парламента. Що се отнася до любовта на ДПС към медиите, тя за съжаление изглежда като лицемерна прегръдка. Първо, защото самият Ахмед Доган рядко отговаря на репортери, пък били те и от приятелските му вестници. Същия стил демонстрират и немалка част от съпартийците му. Медиите май толкова много пречат на ДПС, че преди години лично Емел Етем се втурна да пише закон за печата и тръгна смело да разчиства БТА и националната телевизия и радиа от „излишни хора“. Да не говорим, че беше решила да коли и беси и в частните медии. Както се казва, днешната Госпожа Бедствие едва ли има причина да тръпне от любов към нас, „журналята“. Така че днешното поведение на ДПС има само едно възможно обяснение. Хората на Доган застават на страната на медиите, за да защитят собствения си комфорт. Неприятно им е, че Пирински затвори левия кулоар и натика всички журналисти пред тяхната стая. В тази объркана история за свободата на словото истинско съжаление накрая май ще предизвиква самият „екзекутор“ на пресата, който най-вероятно е подведен от някой чиновник. Няма спор, че сега Пирински ще трябва да изпие до дъно горчивата чаша на медийния гняв. След което да изпие по едно кафе с шефовете на националните медии и заедно с тях да реши реда, по който журналистите да си вършат работата. Защото и ние, пишещите, и те, политиците, работим за избирателя, който лесно не се лъже.