Д-р Николай Радулов, бивш секретар на МВР През последните 5-6 години творчески, съвсем по ленински, се направиха опити да се осъвременят и развият науката и правната материя, свързани с опазването на обществения ред и сигурност. Сред управленските нива на посветилите дейността си на противодействие на престъпността структури кристализираха революционни идеи, които при по-задълбочено и детайлно разглеждане се оказаха познати. Например преди 2-3 години в публичното пространство се появи идеята подозираните в организиране на престъпни структури лица да доказват своята невинност, както и да доказват произхода на имотите и капитала си. Тази прекрасна идея много се хареса на определени среди от нашето общество, аз самият съм чувал непосредствено изказано одобрение от редица шофьори на таксита, според оценката на които тя е блестяща. Впрочем същите тези шофьори все още смятаха, че най-великият ръководител, съществувал някога, е Сталин. Вина има пострадалият Какви са дефектите на тази идея? Те са няколко – първо, тя е в противоречие с основни правни постулати като презумпцията за невинност, съществуващи още от римското право, според които овластените с разследването и обвинението структури трябва да докажат престъпното деяние, а заподозреният има право да се защитава по всички законни начини и до произнасяне на съдебната присъда се счита за невинен. Съдът (който често е обвиняван в „престъпно” освобождаване на криминални престъпници) не е страна, а арбитър. Второ – доказването на каквото му хрумне на икономически мощния престъпен бос в България е напълно възможно, така че при прилагане на подобен „творчески” подход всъщност вероятен потърпевш биха били обикновените граждани. (Помниш ли с какви пари купи колелото на детето преди 5 години? Имаш ли документ?) Слава богу, правната общност се върна с десетилетия назад (към прекрасната си студентска младост) и си спомни, че ”новата” идея е всъщност широко прогласяваната в тоталитарния СССР теория на Вишински. Всъщност тук искам да анализирам натурализирането на материя, родена не в мъртвите сибирски полета, а в средищата на западноевропейската теоретична мисъл, най-вече във Франция, творчески доразвита в наши дни от ръководствата на борещите се с престъпността организации в България. Пътят на виктимологията Виктимологията, възникнала като раздел от криминологията, впоследствие се развила като самостоятелна наука, чийто предмет, метод и съдържание фокусират върху жертвата (обекта) на престъпно посегателство. С помощта на сериозен научен апарат, проучване на историята и статистиката на голям брой престъпления тази интересна (и забавна, но не за потърпевшия) наука прави връзка между поведението, вида, местонахождението и т.н. на жертвата и сполетялото я престъпление. В най-обща формулировка според виктимологията вина за престъплението има пострадалият. Допреди 10-ина години се считаше, че освен във Франция тази наука има своите адепти главно в Румъния. През последната петилетка обаче съм твърдо убеден, че тя се развива успешно и у нас, разбира се, не чисто теоретично, а като приложен инструмент за обяснение на необяснимото (защо на гражданите им се случват разни неприятни неща, при положение че престъпността бележи упадък). Какво ме кара да мисля, че тази наука е толкова напреднала и у нас (макар и придобила местен колорит)? На първо място, доминиращото обяснение, което прилежно четящите вестници и гледащите телевизия любознателни елементи на гражданското общество получават при всяко поредно показно поръчково убийство (извършено в центъра на столицата, пред видеокамери, пред жената и децата на убития и пр., а впоследствие загадъчно неразкрито), е, че лицето или е свързано с криминалния контингент, или е криминално проявено. Ако не му подхождат подобни квалификации, както при случаите с Кюлев, кмета на Елин Пелин, Манол Велев, то става ясно, че се е забъркало с неподходящи хора или е имало подозрителни (за кого ли?) финансови контакти и отношения (а, разбира се, е било под наблюдение на съответните служби). За мислещия човек след анализ на предложената информация става ясен виктимологичният факт – лицето само си е виновно! Даже понякога пазителите на реда (най-вече обичащите да се появяват в медийното пространство началници) печално и мъдро отбелязват, че ако потърпевшият мирно и кротко бе влязъл в затвора, сега щеше да си е жив и здрав. Правилно! Фатални грешки На второ място – потърпевшият е посещавал неподходящи места, където са присъствали „добре облечени и дебеловрати бизнесмени”. Тук е очевидна направената фатална грешка – той вместо тихо да се измъкне от ресторанта, където за пръв път тази година е завел жена си и детето си, за да отбележат семеен празник, безразсъдно, дори бих казал престъпно, е продължил да си търси белята (и накрая си я намерил – прострелян или понабит). И тук гражданите са предупредени от загрижени радетели на обществения ред и сигурност – видите ли добре облечени бизнесмени в заведението, бързо се прибирайте по живо-по здраво вкъщи. Между другото този похват придоби гражданственост и в призивите да не се пътува около последната Нова година в очакване на снеговалежи. Разбира се, впоследствие гражданите се оказаха виновни за изпадането си в бедствено положение на Караулката и на други култови за националната пътна мрежа места. На трето място – жертвата е способствала за реализацията на престъпното деяние. Наскоро – преди месец, бе ограбен супермаркет „в холивудски стил”, както бе описано. Според началника, наблюдаващ разследването, в края на работното време в обекта са останали малко на брой служители, с което са създали условия за грабежа. В унисон с тази наука не кой да е, а главният прокурор на републиката (правещ, общо взето, много добро впечатление с умереността и интелигентността си) наскоро заяви, че за неуспехите в борбата с престъпността и корупцията са виновни и гражданите, които не помагат на съответните органи в себеотрицателната им дейност, не подават оплаквания и жалби и не съобщават за евентуална престъпна дейност. Замислям се за причините на неочакваното проявление на тази авангардна наука у нас. Може и да е резултат от свойствения и вече станал пословичен за българските държавни мениджъри подход за обясняване на управленските си недомислици с редица обективни, съществуващи вън от тях сакрални и диаболични причини – от ЦРУ, кока-колата, рокендрола – до КГБ, ГРУ , агентурата на ДС, майката природа и Азис.